Джефри Дивър - И няколко червени рози

Нещо изпука…

Пак същият звук. Седнала до бюрото в стаята си, Кели Морган затрепери и кожата й настръхна. Пръстите й замръзнаха над клавиатурата. „Погледни — рече си. После се разколеба: — Не, недей.“

Най-сетне си напомни: „На седемнайсет си, по дяволите! Преодолей го!“

Кели се насили да се обърне. Осмели се да погледне към прозореца. Зърна сивото небе над зелените и кафеникавите дървета, скали и пясъци. Нямаше никого.

И никакво нещо.

Забрави го.

Момичето — стройно и с гъста кестенява коса — догодина щеше да завърши гимназия. Имаше шофьорска книжка. Караше сърф на Маверик Бийч. С приятеля й планираха да празнуват осемнайсетия й рожден ден с полет с парапланер.

Не, Кели Морган не беше плашлива.

Но не можеше да надмогне един страх.

Прозорците.

Това я преследваше от малка — девет или десетгодишна. Живееха в същата къща. Майка й четеше скъпи списания за обзавеждане и смяташе завесите за немислим порок, който ще опетни изчистените линии на модерния им дом. Нищо фатално, разбира се, само дето Кели гледа някакво глупаво телевизионно шоу за Снежния човек или друго подобно чудовище. В анимационното филмче създанието се прокрадваше към караваните, надничаше през прозорците и плашеше до смърт хората в леглата.

Независимо че чудовището бе непохватна компютърна графика и не съществуваше наистина, страхът я преследваше години наред. Едно филмче — и край. Свила се е в леглото потна, пъхнала глава под завивките, и не смее да погледне през прозореца. Страхува се и че не вижда, защото няма да усети как то — каквото и да е — се вмъква през прозореца.

„Призраци, зомбита, вампири и върколаци не съществуват“ — напомняше си тя. Ала щом прочете „Здрач“ на Стефани Майер и — хоп! — ужасът се възроди.

Ами Стивън Кинг? Забрави.

Когато порасна и престана да се съобразява със странностите на родителите си, отиде в „Хоум Депо“ и си купи завеси за стаята. Сама ги окачи. Прати по дяволите претенциите на майка си. Нощем пускаше пердетата. Но сега, през деня, бяха дръпнати и бледата светлина и прохладният летен бриз проникваха в стаята.

Пак чу звука. Сякаш приближаваше.

Образът на зловещото създание така и не избледня. Не избледня и страхът, който смразяваше вените й. Йети, Снежният човек надзърта през прозореца и се вторачва в нея. Присви я коремът. Като онзи път, когато след диетата с течности премина на твърда храна.

Пук…

Насили се да надзърне пак.

Празният прозорец зейна срещу нея.

Стига!

Обърна се към компютъра и зачете коментарите в сайта за горкото момиче от гимназия „Стивънсън“ Тами, което отвлекли снощи — Исусе, затворили я в багажник и я оставили да се удави. Всички твърдяха, че са я изнасилили или най-малкото са я измъчвали.

Повечето коментари изразяваха съчувствие. Но някои звучаха жестоко и изкарваха Кели от кожата й. Взря се в един:

„Е, Тами ще се оправи. Слава Богу! Но искам да кажа нещо. Мисля, че сама си е виновна. Няма да е зле да престане да се облича като фуста от осемдесетте. С очна линия и прочее. И откъде намира тези рокли? Знае какво си мислят момчетата! Какво очаква???“

Кели заудря по клавишите:

„Как не те е срам да говориш така? За малко да я убият. А който твърди, че жените си ПРОСЯТ насилие, е безумен загубеняк. Засрами се!“

Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.

Приведе се към екрана и пак чу звука.

— Стига толкова — изрече гласно.

Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?

Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.

Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.

— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.

Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.

— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.

Говореше високо.

Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.

— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!