Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Онлайн ухажор? — попита О’Нийл.

Не ядяха яйца с деликатен холандски сос, а сладкиш със стафиди и обезмаслена сметана в пластмасова чинийка.

— Може би. Или бивш приятел, който я е заплашил — или нея, или някой неин познат от интернет форумите. Но съм убедена, че знае кой е, дори да не го е видяла. Мисля, че е някой съученик. От „Стивънсън“.

— Не пожела да каже?

— Не, твърдеше, че е латиногангстер.

О’Нийл се засмя. Повечето изфабрикувани искове за застраховка започваха така: „Испаноезичен с маска нахлу в бижутерията ми“ или „Двама афроамериканци с маски извадиха пистолети и ми откраднаха ролекса“.

— Не го описа, но смятам, че е носил дреха с качулка. Реагира различно, когато го споменах.

— Компютърът й — замислено повтори О’Нийл и сложи тежкото си куфарче върху масата. Отвори го и се взря в някакъв лист. — Добрата новина е, че е при нас. Лаптоп. Намерили го на задната седалка в колата.

— А лошата новина е, че е поплувал в Тихия океан?

— Значително увреден от морската вода — цитира О’Нийл.

— Ще трябва да го изпратим в Сакраменто или във ФБР в Сан Хосе — отчая се Катрин. — Ще ни го върнат след седмици.

Загледаха се в колибрито, което, пренебрегнало човешката тълпа, дръзко закусваше нектар от червения висящ храст до тях.

— Имам идея — рече О’Нийл. — Един приятел от Бюрото ми спомена, че посетил конференция за компютърните престъпления. Един от ораторите бил местен — професор в Санта Крус.

— Калифорнийският университет?

— Точно така.

Едно от академичните заведения, в които бе учила.

— Човекът му се сторил много начетен. И изявил готовност да помага, когато е необходимо.

— Какво е работил?

— Знам само, че напуснал Силициевата долина 1 1 По-известна у нас като Силиконова долина, но според правилата на българския книжовен език правилното наименование е Силициева. — Бел.ред. и се заел с преподаване.

— В образователната сфера поне не се пукат балони.

— Да му намеря ли координатите?

— Разбира се.

О’Нийл извади купчина визитки, подредени спретнато като лодката му. Отдели една и набра телефона. След три минути го свързаха с приятеля му. От разговора Данс заключи, че нападението вече е привлякло вниманието на ФБР. О’Нийл записа някакво име и благодари на агента. Подаде листчето на Данс. Доктор Джонатан Боулинг. Под името беше написан телефонният номер.

— Нищо не пречи да опитаме… Къде по-точно е лаптопът?

— В сейфа за улики. Ще се обадя да го извадят.

Данс набра номера на Боулинг, свърза се с телефонния му секретар и остави съобщение.

След това доразказа на О’Нийл за Тами. Спомена как емоционалната й реакция издава страх, че престъпникът ще нападне отново — вероятно е набелязал и други жертви.

— Точно от това се опасявахме. — Той прокара ръка през прошарената си коса.

— Долових и чувство за вина — спомена Данс.

— Защото отчасти се чувства отговорна за случилото се?

— Така смятам. Както и да е. Държа да проникнем в компютъра й.

Катрин си погледна часовника. Кой знае защо се подразни, че Джонатан Боулинг не се обажда по-бързо.

— Други улики?

— Не.

Питър Бенингтън установил, че клоните за кръста са от дъб — на полуострова растяха един-два милиона от този вид. Зелената тел, свързваща двата клона, била най-обикновена и непроследима. Картонената табела била изрязана от подвързията на евтин бележник — такива се продавали в хиляди книжарници. Мастилото също не водело доникъде. Нямало как да разберат откъде са купени или набрани розите.

Данс му разкри теорията си за велосипеда. О’Нийл обаче имаше крачка преднина. Обясни, че прегледали още веднъж мястото, където отвлекли момичето, и брега, където престъпникът оставил колата. Открили още следи от велосипедни гуми — нямало как да ги идентифицират, но били пресни; та заключили, че това е превозното средство на престъпника. Следите обаче не били достатъчно ясни, за да познаят марката на велосипеда.

Телефонът на Данс иззвъня — мелодийката на „Лууни Тюнс“, която децата й бяха записали специално, за да я развеселят. О’Нийл се усмихна.

Данс погледна към екрана. Дж. Боулинг. Тя вдигна вежди и си помисли, че е крайно време.

Шумът отвън — иззад къщата изпукаха съчки — съживи стария страх, че някой я наблюдава.

Не като в мола или на плажа. Не я плашеха воайори и ненаситни младежи. (Погледите им я дразнеха или ласкаеха — зависеше от младежа или перверзника.) Не, Кели Морган се ужасяваше, че нещо наднича през прозореца на спалнята й.