Джефри Дивър - И няколко червени рози

Данс се усмихна в отговор.

— Не, беше гангстер. Сигурна съм — ококори очи Тами.

— Почакай, сега си спомних. Говореше по телефона. Май на шефа на бандата. Чух го да си отваря телефона и да казва: „Ella esta en el coche.“

„В колата е“, преведе си Данс и попита:

— Знаеш ли какво означава?

— Нещо като: „вкарах я в колата“.

— Учиш ли испански?

— Да.

Сякаш едва си поемаше дъх и гласът й прозвуча по-пискливо от обикновено. Не откъсваше очи от Данс, но ръката й отметна кичур коса и после потърка устата.

Испанските думи бяха чиста лъжа.

— Мисля си — подхвана сговорчиво Данс, — че може да се е преструвал на гангстер. За да се прикрие. А това означава, че има причина да те нападне.

— Например?

— Надявам се ти да ми помогнеш да разберем. Успя ли да го зърнеш?

— Не съвсем. През цялото време беше зад мен. А на паркинга е много тъмно. Трябва да сложат лампи. Май ще съдя клуба. Баща ми е адвокат в Сан Матео.

Преиграният гняв целеше да отклони вниманието на Данс. Тами явно беше видяла нещо.

— Не зърна ли отражението му във витрината?

Момичето поклати отрицателно глава. Но Катрин настоя:

— Може би си го зърнала за миг? Помисли си… Нощем винаги е студено. Едва ли е бил само по блуза… Със сако ли беше? Кожено, платнено? Или с пуловер? Яке с качулка?

Тами отговаряше отрицателно, но понякога жестовете й разкриваха друго.

Данс забеляза как момичето отклони поглед към букет цветя върху масата. Картичката до него гласеше:

„Е, момиче, вдигай си зад---а оттам скоро!

Катрин Данс отдаваше служебните си успехи на добрата предварителна подготовка и на безкрайното упорство. Понякога обаче съзнанието й раждаше любопитни асоциации. Потапяше се във фактите и впечатленията и неочаквано, сякаш по чудо, намираше отговора.

От точка А към Б до В…

И сега, когато видя Тами да насочва разтревожен поглед към цветята, се досети.

Реши да се възползва от шанса.

— Виж, Тами, знаем, че нападателят е поставил кръст край пътя — като послание.

Очите на момичето се разшириха.

„Хванах те“ — помисли си Данс. Разбрала е за кръста.

Продължи:

— А послания изпращат престъпници, които познават жертвите си.

— Аз… наистина го чух да говори на испански.

Данс разбра, че я лъже, но на хора като Тами трябва да се оставят вратички за бягство, за да не се затворят напълно. Затова продължи сговорчиво:

— Сигурна съм. Но ми се струва, че се е опитвал да се прикрие. Да те заблуди.

Момичето я изгледа отчаяно.

От кого ли се страхуваше толкова?

— Първо, Тами, да те уверя, че ще те защитим. Който и да те е нападнал, няма да те доближи повече. Ще наредя един полицай да пази пред вратата ти. А друг ще бди около дома ти, докато не заловим престъпника.

В очите на Тами проблесна облекчение.

— Помисли си — да не би да е някой ухажор? Ти си красиво момиче. Обзалагам се, че трябва много да внимаваш.

Тами й отвърна с предпазлива усмивка. Остана доволна от комплимента.

— Някой да те е преследвал?

Девойката се поколеба.

Близо сме… Много близо.

Ала Тами се отдръпна.

— Не.

Данс също се отказа.

— Имаш ли проблеми с някой роднина?

Нищо чудно. Беше проверила. Родителите й бяха разведени след дълга съдебна битка и по-големият й брат живееше отделно. Чичо й имаше досие за домашно насилие.

Погледът на Тами обаче красноречиво говореше, че зад нападението едва ли стоят близките.

Данс продължи да опипва почвата.

— Някой, с когото си пишеш в интернет? Онлайн събеседник? Случва се често напоследък.

— По-скоро не. Не сърфирам много из интернет. — Тами сключи пръсти — същото като да кършиш ръце.

— Съжалявам, че ти досаждам. Просто е важно да не позволим да се повтори.

Тогава Данс забеляза нещо. Сякаш я зашлевиха. В очите на момичето зърна дълбоко разбиране — веждите й се повдигнаха леко, устните се разтвориха незабележимо. Значи и Тами се опасяваше нападението да не се повтори. Понеже беше разбрала за полицейската охрана, навярно смяташе, че нападателят заплашва и другиго.

Момичето преглътна. Очевидно навлизаше във фазата на отрицанието, когато защитната броня става непробиваема.

— Не го познавам. Кълна се.

Клетвата издайнически говореше: „Лъжа!“ Момичето сякаш тръбеше: „Искам да кажа истината, но ме е страх.“

— Добре, Тами, вярвам ти — отвърна Данс.

— Много съм изморена. Не искам да говоря повече, преди да дойде мама.

— Разбира се, Тами — усмихна се Катрин. Стана и й подаде визитката си. — Обади се, ако си спомниш още нещо. Каквото и да е.