Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Р. Самюъл Фиск. Много духовническо име — съгласи се Катрин.

До пастора се възправяше як мъжага с къдрава червена коса и закопчано догоре тъмно сако. „Навярно бодигард“ — прецени Данс.

— Животът е свещен! — изкрещя някой към един от новинарските микробуси наблизо.

— Свещен! — поде вика тълпата.

— Убийци! — извиси Фиск глас, изненадващо силен за плашило като него.

Макар да не бе насочен към нея, от крясъка я побиха тръпки. Припомни си как преди по-малко от месец Хулио Милър я нападна в гръб и на помощ й се притекоха О’Нийл и колегата му.

— Убийци!

— У-бий-ци! У-бий-ци! — скандираше тълпата.

Данс предположи, че на другия ден ще са прегракнали.

— Успех! — пожела на шефа на охраната, който завъртя несигурно очи.

Вътре Данс се огледа, сякаш очакваше да зърне майка си. После от рецепцията я упътиха и тя забърза по коридора към стаята на очевидеца на случая с отвличането.

Катрин пристъпи прага на отворената врата. Светлокосата девойка в огромното болнично легло вдигна поглед към нея.

— Здравей, Тами. Казвам се Катрин Данс — усмихна се приветливо тя. — Може ли да вляза?

Нападателят беше очаквал Тами Фостър да се удави в багажника, но се беше излъгал. Ако беше паркирал по-близо до океана, приливът щеше да погълне колата, обричайки момичето на ужасна смърт. Но колата се бе вкопала в мекия пясък близо до брега и приливът беше напълнил багажника само с няколко сантиметра вода.

Към четири сутринта на път за работа служител на летището видял отблясъците от бронята на колата. Спасителният екип намерил момичето полумъртво от измръзване и го откарали в болницата.

— Е? — попита Данс. — Как се чувстваш?

— Добре май.

Девойката беше атлетична и красива, но бледа. Тами хвърли поглед към несесерчето с козметика и Данс предположи, че не се показва навън без грим. Тами имаше скулесто лице, права изрусена коса и чип нос, който според Данс се беше появил на бял свят с по-друга извивка.

Данс показа значката си.

Момичето й хвърли бегъл поглед.

— На фона на преживяното изглеждаш доста добре.

— Беше толкова студено — каза Тами. — Никога не съм измръзвала така. Още ме побиват тръпки.

— Вярвам ти.

Очите на момичето се насочиха към телевизора. Даваха сапунен сериал. Данс и Маги също го следяха, когато дъщеря й беше болна и не ходеше на училище. Понякога пропускаха месеци, но не срещаха проблем да разберат сюжета.

Данс седна и се вгледа в балоните и цветята върху съседната масичка, инстинктивно търсейки червени рози, религиозни символи или картички с кръстове. Нямаше.

— Колко ще останеш в болницата?

— Днес или утре ще ме изпишат.

— Как намираш лекарите?

Тами се засмя.

— Къде учиш?

— В „Робърт Луис Стивънсън“.

— Последна година?

— Да, догодина завършвам.

Данс подбираше неангажиращи теми, за да успокои момичето; попита я дали ходи на лятно училище, дали си е избрала колеж; поговориха за семейството, за спорт.

— Планираш ли екскурзия през лятото?

— Вече да — отвърна Тами. — След това. С мама и сестра ми ще гостуваме на баба във Флорида следващата седмица.

Отговорът й прозвуча раздразнено, а по тона Данс разбра, че пътешествието до Флорида със семейството е последното, за което Тами мечтае.

— Тами, искрено се надяваме да открием кой те е нападнал.

— Задник!

— Разкажи ми какво стана. — Катрин вдигна разбиращо вежди.

Тами обясни, че била на клуб и си тръгнала малко след полунощ. На паркинга някой я нападнал в гръб, залепил й устата, ръцете и краката, хвърлил я в багажника и потеглил към брега.

— Остави ме там да се удавя — с мрачен поглед отрони тя.

Данс изпитваше искрено състрадание към чуждите болки — наследство от майка й — и сега си представи ужаса на момичето, а по гърба й пробягаха тръпки.

— Познаваш ли нападателя?

Момичето поклати глава.

— Но знам какъв е.

— Какъв?

— Гангстер.

— Така ли мислиш?

— Да, всички го знаят. За да те приемат в банда, трябва да убиеш някого. Ако си в латиношайка, трябва да очистиш бяло момиче. Такива са правилата.

— Смяташ, че престъпникът е латиноамериканец?

— Да, сигурна съм. Видях му ръката. Беше с по-тъмна кожа. Не черна. Но определено не и бяла. Не го чувах много добре, но съм убедена, че говореше на испански.

— Едър ли беше?

— Не беше висок. Около метър и осемдесет. Но беше много силен. И още нещо. Снощи май казах, че е бил само един. Но тази сутрин си спомних, че бяха двама.