Джефри Дивър - И няколко червени рози

„Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.“

Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.

После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.

Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.

Тръгна към вратата.

Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.

Влезе вкъщи. И застина.

Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.

— Кой?…

Човекът спря. Засмя се.

— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!

Брат й протегна ръка.

— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.

— Мислех, че си на тренировка.

— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в „Стивънсън“.

— Да, виждала съм я. Тами Фостър.

— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.

— Ама че си грубиян, Рики.

— А-ха. Та значи? Готина ли е?

Братята са такава напаст!

— Заключи вратата, като излезеш.

Рики театрално сбърчи чело.

— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?

— Просто заключи!

— Добре де.

Момчето изобщо не забеляза мрачния поглед, който му хвърли сестра му.

Кели се върна в стаята си и седна пред компютъра. Да, анонимната беше нападнала Кели, че защитава Тами Фостър.

Добре, кучко, изпроси си го! Ще ти го върна тъпкано…

Кели Морган зачатка по клавишите.

Професор Боулинг изглеждаше на около четирийсет години. Не беше висок — няколко сантиметра повече от нея — с фигура, която загатваше или за редовни тренировки, или за нетърпимост към нездравословна храна. Имаше права кестенява коса с оттенък, подобен на нейната, въпреки че очевидно не пъхаше кутийка боя в количката в магазина през две-три седмици.

— Е — огледа той наоколо, докато Данс го съпровождаше към кабинета си в Бюрото по разследвания. — Не си го представях точно така. Не прилича на „От местопрестъплението“.

Всички на планетата ли следят този сериал?

Боулинг носеше дигитален таймекс на едната китка, а на другата — плетена гривна, вероятно символ на някаква кауза. (Данс си помисли как децата й винаги са накичени с толкова, много разноцветни лентички, че не смогва да запомни кого и какво подкрепят.) В джинси и черно поло, професорът изглеждаше елегантен. Имаше спокойни кафяви очи и не пестеше усмивките.

Данс реши, че всички студентки са в краката му.

— Бил ли си в полицейско управление преди? — попита тя.

— О, да — отвърна той със странно изражение, преди да се усмихне, — но отхвърлиха обвиненията. Така де, нали и без това не откриха тялото на Джими Хофа?

Данс се засмя. „О, клети студентки. Пазете се!“

— Мислех, че консултирате полицията.

— Предложих да помагам. Винаги си предлагам услугите, когато изнасям лекции пред полицейски и застрахователни служби. Но никой не ме е викал досега. Сега ми е бойното кръщение. Ще се постарая да не ви разочаровам.

Влязоха в кабинета и седнаха един срещу друг край овехтялата й масичка за кафе.

— Ще се радвам да помогна, но не знам дали ще успея — каза Боулинг.

Върху мокасините му падна лъч светлина, той погледна надолу и забеляза, че единият му чорап е черен, а другият — тъмносин. Засмя се. В друга епоха Данс би заключила, че е ерген; днес, ако и двамата партньори работят на бързи обороти, пропуските в облеклото не доказват нищо. Боулинг обаче не носеше и венчална халка.

— Имам опит и със софтуер, и с хардуер, но се опасявам, че за сериозни технически консултации съм подминал възрастовата граница и не говоря хинди.

Обясни й, че защитил бакалавърска степен по литература и инженерство в Станфорд — несъмнено странна комбинация — и след краткотрайно „шляене по света“ акостирал в Силициевата долина, където работил като компютърен дизайнер за големи компютърни компании.

— Интересни времена — отбеляза той, но бързо добави, че алчността го отблъсквала. — Всички сякаш водеха петролна война. Вълнуваше ги един-единствен въпрос — как да забогатеят, убеждавайки хората, че се нуждаят от това, което компютрите им предлагат. Аз бях на мнение, че трябва да преформулираме проблема — да разберем от какво наистина се нуждаят хората и да се запитаме как компютрите биха могли да им помогнат. — Боулинг наклони глава. — Е, в крайна сметка моята позиция се оказа губеща. Осребрих си акциите, напуснах и отново се заскитах. Накрая се установих в Санта Крус с една от спътничките си в скиталчествата. Започнах да преподавам. Хареса ми. От десет години съм в университета.