Мери Кларк - Бягство

Ресторантчето, което си беше харесала, можеше спокойно да бъде на 4-та Западна улица в нюйоркския квартал Гринидж вилидж. Още щом отвори вратата, отвътре я лъхна приятният аромат на чеснов хляб. Имаше двайсетина масички с покривки на червени и бели квадратчета и свещ в средата. Лейси се огледа. Изглеждаше доста пълно.

— Вероятно нямате свободна маса — обърна се тя към посрещналата я сервитьорка.

— Напротив, току-що се обадиха да отменят една резервация.

Сервитьорката я отведе до ъглова масичка, която не се виждаше откъм входа на ресторанта.

Докато чакаше да й сервират яденето, Лейси гризеше топлия и хрупкав италиански хляб и отпиваше от червеното вино. Хората наоколо хапваха и разговаряха, явно напълно заети със собствените си дела. Тя беше единственият самотен посетител.

Какво е различното на това място, зачуди се тя. Защо тук се чувствам по-сигурна?

Внезапно Лейси осъзна, че е напипала нещо, за което дотогава или беше избягвала да мисли, или просто не бе осъзнавала напълно. Тук, в това малко ресторантче, където можеше веднага да види кой влиза и кой излиза, без тя самата да се забелязва от входа, се чувстваше в безопасност, каквато не бе изпитвала през последната седмица.

Защо ли, запита се тя.

Защото казах на мама къде съм, призна си тя с мъка.

В главата й отекнаха предупрежденията по време на инструктажа. Не става дума за това, че някой от роднините ви съзнателно ще издаде къде се намирате, бяха й казали. Но някои несъзнателно и ненарочно изказани думи могат да ви поставят в много голяма опасност.

Тя си спомни как баща й постоянно се шегуваше, че ако майка й някога напише мемоарите си, те трябва да се казват „Изповеди от дъното на душата“ , защото майка й просто не можеше да пази тайна. Сети се колко смаяна звучеше майка й, когато Лейси я предупреди да не вземе да се изпусне пред Джими Ланди къде се намира дъщеря й.

Може пък и всичко да мине добре, каза си Лейси с надеждата, че майка й се е отнесла сериозно към нейната молба.

Салатата беше свежа, подправена точно на вкус, лингуините със сос от миди бяха прекрасни, но усещането за свобода не трая дълго. Когато Лейси излезе от ресторантчето и тръгна да се прибира, непрестанно я тормозеше чувството, че преследвачът й е наблизо.

Том Линч й беше оставил съобщение.

— Алис, много е важно да те видя утре. Моля те, обади ми се.

Оставил беше и телефонния си номер.

Рут Уилкокс също я беше търсила.

— Алис, липсваш ни. Моля ти се, намини през почивните дни. Трябва да ти кажа нещо, свързано с един господин, който разпитваше за теб.

Рут не пропуска да сватоса някого, мрачно отбеляза Лейси. Легна си и успя да заспи почти веднага, но тогава отново се появи кошмарът. В него тя стоеше на колене до тялото на Изабел. Усещаше как някаква ръка ляга на рамото й… Тя вдига глава и вижда убиеца на Изабел, бледосините му очи се впиват в нея, в ръката си държи пистолет, насочен към главата й.

Седна рязко в леглото, като напразно се опитваше да изкрещи. След това беше безмислено да се насилва да заспи. Край на почивката за тази нощ.

Рано на другата сутрин Лейси реши да излезе да потича, но откри, че през цялото време се обръща назад, за да провери дали някой не я преследва.

Станала съм напълно безнадежден случай, каза си тя, след като се прибра вкъщи и здраво заключи вратата зад гърба си. Беше едва девет часът сутринта, а тя нямаше абсолютно никакви планове за останалата част от деня. Милисънт Ройс й беше казала, че често има срещи с клиенти през почивните дни и ако Лейси желае, може да я придружи. За съжаление обаче, точно сега нямаше определена среща.

Ще закуся и после ще отида да видя новия клуб, реши Лейси. Така поне ще имам някакво занимание.

В десет и петнайсет вече беше в спортния клуб в Едина, където й махнаха с ръка да седне. Тя бръкна в сака, за да извади попълнената регистрационна карта, докато управителката на клуба довършваше разговора си по телефона.

— Да, господине. Точно така. Нашият клуб е съвсем нов и разполага с прекрасно игрище за скуош. Заповядайте да разгледате.

В събота сутринта инспектор Ед Слоун потегли от дома си в Ривърдейл в Бронкс за срещата, която след настойчиви усилия беше успял да си уреди с Ричард Паркър старши в Гринидж, щата Кънетикът. По пътя отбеляза, че снегът, който до преди няколко дни беше като на картинка, вече се топеше и се превръщаше в мръсна киша. Небето беше надвиснало и мрачно, очакваше се да вали дъжд, макар прогнозата да предсказваше, че температурите щели да спаднат и щяло пак да обърне на сняг.