Мери Кларк - Бягство

Поредният гаден зимен ден, през който по-умните хора, които могат да си го позволят, се превръщат в прелетни птици и отлитат на юг, мърмореше си Слоун. Или пък в Хавай. Точно за такова пътешествие спестяваше той. Намислил беше да заведе Бети там за тридесетата годишнина от сватбата им, която беше след две години. Искаше му се да заминат още утре. Дори днес. Макар че при цялата суматоха в участъка едва ли щеше да успее да се измъкне. Слоун не можеше да преживее мисълта, че се е изгубило веществено доказателство, което можеше да се окаже от решаващо значение за разрешаване на загадката покрай убийството на Изабел Уеъринг. Не стига че Лейси Фаръл беше отмъкнала дневника от мястото на убийството, ами на всичкото отгоре се оказа, че неизвестно кой, но явно някой от техния участък — очевидно някое недобросъвестно ченге — беше откраднал дневника от собствения му сейф. А също така изглежда беше откраднал и страници от копието, което бяха взели от Джими Ланди, не пропусна да отбележи той.

Мисълта, че работи, яде и пие заедно с ченге, което играе двойна игра, го отвращаваше физически.

Ед зави по Мерит Паркуей и се замисли за капана, който беше заложил в участъка, за да хване онзи, който измъкваше веществените доказателства от касата. Напоследък правеше цяло представление от това как вади ключовете от джоба на сакото и заключва документите в бюрото си.

— Да пукна, ако допусна още нещо да изчезне от сейфа ми — мрачно заявяваше той пред всеки, който се случеше в дежурната. С помощта на капитана беше разпространил слуха за ново доказателство, което стои заключено в сейфа му и което може да се окаже ключът за разрешаване на случая по убийството на Изабел Уеъринг. Описанието на въпросното веществено доказателство в дневника на участъка беше преднамерено двусмислено.

Сега към бюрото му беше насочена камера. Следващата седмица отново щеше да си възвърне навика да забравя ключовете в джоба на сакото, което обикновено стоеше окачено на облегалката на стола му. Имаше чувството, че с помощта на тази невярна информация, която умишлено разпространяваше, съществува реален шанс да спипа крадеца. Явно убиецът на Изабел Уеъринг, който и да беше той, беше замесен в кражбите от дежурната стая и би следвало сериозно да се обезпокои от наличието на подобно веществено доказателство. На Слоун обаче не му се вярваше, че тип като Сенди Саварано стои зад кражбите. Той беше просто изпълнител на мокри поръчки.

Не, мислеше си той, конците сигурно се дърпат от някой важен и достатъчно богат тип, който нарежда какво да се прави. И когато разбере за новото доказателство, ще нареди да бъде унищожено.

Проблемът на Ед Слоун беше, че колкото и да му се искаше да пипне лошото ченге, знаеше, че в крайна сметка той ще е някой от колегите му, всеки един от които по едно или друго време беше спасявал кожата му през последните двайсет и пет години. Трудно му беше да понесе тази мисъл.

Имението на Паркър се намираше на пролива Лонг Айлънд. Елегантната сграда от червени тухли имаше високи кулички в двата края и беше достатъчно стара, за да придобие лека патина, така че сега приятно се открояваше на белотата на покритите със сняг земи наоколо — все част от имението.

Слоун мина през отворените порти и паркира на средата на полукръглата алея, която водеше до входа. Междувременно се запита дали на алеята й се е случвало въобще да усеща върху себе си колела на петгодишен модел „Сатурн“.

Докато вървеше по плочника, очите му се стрелкаха от един прозорец на друг с надеждата да зърне Рик Паркър да наднича отвътре.

Изключително привлекателна млада жена в камериерска униформа му отвори вратата, той съобщи как се казва и тя отвърна, че го очакват.

— Господин Паркър е в кабинета си — каза момичето.

В тона й прозвуча особено интимна нотка. Ед получи впечатлението, че тя току-що е излязла оттам.

Докато вървеше след нея през просторния, покрит с килим вестибюл, той си преговори всичко, което знаеше за Паркър старши. Чувал беше, че е известен женкар и се запита дали привлекателната млада жена пред него наистина беше достатъчно глупава, за да си позволи нещо в собствената му къща.

Той е може би точно такъв глупак, реши Слоун няколко минути по-късно. Завари господин Паркър да пие кафе, седнал на коженото канапе. До неговата имаше и още една, полупразна чаша с кафе.

Паркър нито стана, за да го посрещне, нито му предложи кафе.

— Седнете, инспектор Слоун.