Мери Кларк - Бягство

Паркира колата пред жилищната кооперация, в която бе настанена и изключи двигателя. Известно време поседя тихо в колата. Животът й беше пълна бъркотия. Ето я тук, на стотици мили от близките си, водеше някакво жалко подобие на живот, самотна и сама. Принудена беше да живее в лъжи, да се преструва, че е съвършено друг човек. И защо? Защо? Само защото стана неволен свидетел на убийство. Понякога си казваше, че щеше да е по-добре, ако убиецът я беше забелязал в дрешника.

Не че предпочитам да съм мъртва, но щеше да ми спести толкова мъки, отчаяно си мислеше тя. Трябва да направя нещо.

Отвори вратата и излезе от колата, като внимаваше да щади десния си глезен. Когато се обърна да заключи колата, усети някаква ръка върху рамото си.

Същото усещане изпитваше и в кошмара, в който животът сякаш вървеше на забавен кадър, тя се опитваше да изкрещи, но от устата й не излизаше нито звук. Втурна се напред, опитвайки се да се изскубне, после извика глухо и се препъна в мига, когато пронизващата болка в глезена я жилна като нагорещено желязо.

Нечия ръка я подхвана, за да я задържи. Един познат глас каза извинително:

— Извинявай, Алис! Не исках да те изплаша. Прости ми.

Беше Том Линч.

Изнемогнала от уплаха и облекчение, Лейси се отпусна в ръцете му.

— О, Том… Господи… Нищо ми няма… просто ме стресна.

И се разплака. Толкова беше хубаво да се чувства здраво обгърната и защитена от силната му ръка. Остана така няколко секунди без да мърда и усети как по тялото й се разля чувство на облекчение. После се стегна и се обърна с лице към него. Не, не може да направи такова нещо, не може да постъпи така с него, нито със себе си.

— Съжалявам, че си идвал дотук, Том. Аз се качвам горе — каза тя, като събра всички сили, за да диша нормално и избърса сълзите си.

— Ще дойда с теб — отвърна той. — Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— Има — настоя той. — Като започнем от това, че баща ти те търси из цял Минеаполис, защото майка ти умира и иска преди това да се помири с теб.

— За какво… говориш? — устните на Лейси станаха безчувствени, сякаш бяха от гума. Гърлото й се сви до такава степен, че едва успя да изрече думите.

— Говоря за това, което Рут Уилкокс ми разказа вчера следобед: че някакъв тип се появил в залата с твоя снимка и разпитвал за теб, представяйки се за твой баща.

Той е в Минеаполис! — каза си Лейси на ум. Скоро ще ме открие!

Тя поклати глава. Отчаяно й се искаше да се отърве от Том още веднага.

— Том, моля ти се. Върви си.

— Не, няма да си отида.

Той обхвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.

В главата й отново прозвуча гласът на Джак Фаръл: Използваш моя образ, за да скриеш образа на онзи, когото желаеш, казваше той. Признай си.

Признавам си, мислено изрече тя, вперила поглед в здравата челюст на Том, в сбърченото му чело, по което беше изписана загрижеността му към нея. Израза в очите му… Там се четеше грижа, която човек изпитва само към любимо същество.

Не, няма да допусна да ти се случи нещо заради мен, закле се тя. Ако убиецът на Изабел Уеъринг е успял да измъкне адреса ми от Рут Уилкокс в залата в Туин ситис, сега вероятно нямаше да съм жива, заключи тя мислено. Дотук добре. Но къде ли показваше сега снимката й?

— Алис, знам, че си имаш някакви неприятности, но независимо какви са, аз ще ти помогна. Не мога повече да живея в неизвестност — гласът на Том беше тревожно настойчив. — Не разбираш ли?

Тя го погледна. Усещането беше много странно — пред нея стоеше мъж, който явно изпитваше особени чувства към нея — може би любов? Възможно е. Той беше точно мъжа, какъвто се надяваше да срещне един ден. Но не сега! Не тук! Не в тази ситуация! Не мога да му причиня подобно нещо, каза си тя.

Някаква кола се появи на паркинга. Лейси инстинктивно понечи да дръпне Том, за да го скрие зад колата.

Трябва да избягам оттук, реши тя.

Когато колата приближи, тя видя, че зад волана седи жена, която живее в същата сграда.

Но кой ли ще да седи зад волана на следващата кола, която се появи на паркинга, ядосано си каза тя. Можеше да е той.

Първите снежинки вече падаха.

— Том, моля те, върви си — умолително рече тя. — Трябва да се обадя у дома, да поговоря с майка си.

— Значи всичко е вярно?

Тя кимна, внимателно избягвайки погледа му.

— Трябва да поговоря с нея. Трябва да изгладим някои недоразумения. Може ли да ти се обадя по-късно?

Накрая тя вдигна глава.

Погледът му, изпълнен с тревога и недоумение, не се отделяше от лицето й.