Мери Кларк - Бягство

Няма да е много трудно да я открие, мрачно отбеляза той. Този път няма да й даде никакъв шанс.

Снегът се усилваше. Саварано се намръщи. Не му се щеше да се разправя с подобни проблеми. Куфарът му лежеше отворен в хотелската стая. Когато свършеше с Фаръл, щеше да си приготви багажа и да напусне официално хотела. Посетител, който си оставя багажа и не се обажда като напуска хотела, неизбежно поражда въпроси. Но ако летището затвори и пътищата станат непроходими, той щеше да остане като в капан, което обаче би било проблем само ако нещо се обърка.

Нищо не може да се обърка, каза си той.

Отново погледна знака на улицата. Намираше се на Хенъпин авеню 400. Началото на Хенъпин беше близо до търговския център „Николет“ с баровските магазини. Там бяха хотелите и новите сгради с офиси. В този край обаче нямаше нищо забележително. Откри номер 520.

Невзрачна ъглова сграда на седем етажа, не много голяма, което беше добре за него. Саварано беше сигурен, че сградата не е прекалено обезопасена. Заобиколи отстрани и влезе в паркинга. За живеещите в сградата имаше номерирани места за паркиране, а отстрани имаше няколко места за посетители. Всичките бяха заети. Саварано нямаше желание да привлича вниманието като заеме място на някой от живеещите в кооперацията, затова излезе от паркинга и спря на отсрещния тротоар. Излезе и отиде до входа. Вратата към малкото фоайе беше отключена. Имената и номерата на апартаментите бяха написани над пощенските кутии на стената. Алис Карол беше в апартамент 4F. Както в повечето сгради от този тип, за да те пуснат вътре при асансьора, беше необходимо или да имаш ключ, или да се обадиш по домофона, за да натисне някой отвътре бутона за отваряне на ключалката.

Саварано зачака нетърпеливо и най-сетне забеляза, че някой се задава отвън. Беше възрастна жена. Тя отвори външната врата, той изпусна една връзка ключове на пода и се наведе да я вдигне. Когато жената отключи вратата към вътрешния коридор, той се изправи и я задържа да мине тя, след което влезе и той. Тя му се усмихна благодарно. Той я последва до асансьора, изчака, докато тя натисна копчето за седмия етаж и едва след това натисна копчето за четвъртия. Вниманието към подробностите беше необходимата предпазна мярка, което правеше Сенди Саварано толкова добър в занаята и неизменно му носеше успех. Никак не му се щеше да се окаже, че се вози в асансьора със съседката на Фаръл. Колкото по-малко хора го видеха, толкова по-добре.

Когато стигна на четвъртия етаж, той сви по коридора, който беше тих и зле осветен. Още по-добре, каза си той. Апартамент F беше последната врата вляво. Дясната ръка на Сенди беше мушната в джоба, където държеше пистолета си, с лявата позвъни на звънеца. Беше си приготвил историйка, с която да заблуди Фаръл, ако тя реши да попита кой е преди да отвори вратата.

„От сервиза за газовата инсталация. Проверяваме за теч“ — щеше да каже той. Това винаги вършеше работа.

Отвътре не се обаждаше никой.

Той отново позвъни.

Ключалката беше нова, но досега не беше срещал такава, която да не може да разглоби. Всички необходими инструменти бяха в специалния колан на кръста му. Приличаше на колан за пари. Винаги с радост си спомняше как онази вечер беше влязъл в апартамента на Уеъринг с ключа, който беше взел от масичката във фоайето.

За по-малко от четири минути той разглоби ключалката на апартамент 4F, влезе вътре и отново монтира всичко на мястото му. Щеше да я изчака вътре. Така дори беше по-добре. Не му се вярваше да се забави много. А каква изненада я чакаше у дома!

Може да е отишла да си направи рентгенова снимка на глезена, помисли той.

Сенди сви пръстите си, покрити в хирургическа гумена ръкавица. Вечерта, когато влезе в апартамента на Фаръл в Ню Йорк, беше проявил необичайна небрежност и беше оставил отпечатък на вратата. Пропуснал беше да забележи, че ръкавицата е цепната на десния показалец. Втори път няма да направи същата грешка.

Казали му бяха да провери дали Фаръл няма копие от дневника на Хедър Ланди и той тръгна към бюрото, за да започне търсенето оттам.

Точно тогава телефонът иззвъня. С бързи котешки стъпки той прекоси стаята и отиде до него. С радост установи, че телефонният секретар е включен.

Гласът на Фаръл прозвуча тихо и сдържано от записа.

— Свързали сте се с телефон 555–1247. Моля, оставете съобщение.

Това беше всичко. Обаждаше се мъжки глас, авторитетен и разтревожен.

— Алис, обажда се Джордж Свенсън — каза той. — Идваме към теб. Майка ти току-що се е обадила на спешния телефон в Ню Йорк, за да съобщи, че си в опасност. Не излизай никъде. Заключи вратата. Не пускай никого да влезе, докато не дойда аз.