Мери Кларк - Бягство

Първо и единствено работно място — в агенцията Паркър & Паркър . Пет години във филиала на 67-ма Западна улица, от три години — в главния офис на 62-ра Източна.

За Слоун не беше никак трудно да научи, че колегите на Рик от уестсайдския офис го презират. Един бивш служител на „Паркър & Паркър“ беше казал: „Рик се разкарваше по купони цяла нощ, а на сутринта се появяваше махмурлия, още друсан с кокаин, и започваше да тежкарее из офиса.“

Преди пет години бащата на Рик беше предпочел да уреди по вътрешен начин опита за изнасилване на някаква секретарка, за да не стане въпросът публично достояние. След тази случка Паркър старши беше спрял кранчето на доходите на сина си. Приходите към сметката на Рик бяха спрени и го бяха поставили на основна заплата плюс комисионна от продажбите, както всички останали служители.

Таткото явно е решил да обърне другата страница и да се покаже твърд, саркастично отбеляза Слоун. Само че тогава се беше появил нов проблем: твърдата линия не можела да поддържа пристрастието на сина към кокаина.

За пореден път Слоун прегледа тази част от досието. Откъде Рик намира пари за наркотици и ако е още жив, кой му плаща, за да се крие?

Слоун извади нова цигара от вечния пакет в джоба на ризата си.

В биографията на Рик Паркър младши се забелязваше определена тенденция. Въпреки напористия си и избухлив нрав, Паркър старши неизбежно се намесваше всеки път, когато синчето загазеше. Както този път.

Ед изпухтя и се надигна от стола. Теоретично не би следвало да е зает през почивните дни и жена му правеше големи планове за почистването на гаража. Само че плановете й ще трябва да се променят, а гаражът да почака. Слоун трябваше да отиде до Гринидж, щата Кънетикът, за да си поговори с Р. Дж. Паркър старши. Да, определено беше настъпил моментът за лично посещение в постоянната резиденция, където Рик Паркър беше отраснал, обграден с всичко, което може да се купи с пари.

В петък вечер движението от Ню Джързи към Ню Йорк сити беше също толкова натоварено, колкото и в обратната посока, защото хората се прибираха по домовете си. Мнозина обаче отиваха в Ню Йорк на театър и ресторант. Кит не пропусна да забележи напрегнатото изражение на съпруга си, докато бавно напредваха по моста „Джордж Вашингтон“. Радваше се, че Джей все пак си спести забележките за това, че биха могли да тръгнат и по-рано.

Лейси веднъж я беше попитала:

— Как можеш да търпиш да ти се кара за неща, за които нямаш никаква вина?

Тогава обясних на Лейси, че не позволявам на такива неща да ме ядосват, спомни си Кит. Разбирам го. Джей е от хората, които се тревожат за всичко и това е неговият начин да го изрази.

Тя отново хвърли поглед към мъжа си. В момента се тревожи, че ще закъснеем за вечерята с важен клиент. Знам, че се тревожи и за Бони и вътрешно го яде мисълта, че й е обещал нещо, което не може да изпълни.

Джей въздъхна тежко, когато най-сетне завиха по магистралата, водеща към Уест Сайд. Кит с облекчение забеляза, че потокът коли пред тях се движи плавно. В знак на подкрепа тя сложи ръка на рамото на съпруга си и после се обърна да погледне на задната седалка. Както винаги след разговорите с Лейси, майка й едва сдържаше сълзите си. Щом се качи в колата, тя каза:

— Нека не говорим за това.

— Как си, мамо? — попита я Кит.

Мона Фаръл се насили да се усмихне.

— Добре съм, скъпа.

— Обясни ли на Лейси защо тази вечер не мога да говоря с нея?

— Казах й, че отиваме в Ню Йорк и ти искаш да се увериш лично, че Бони си е изяла вечерята преди да тръгнеш. Тя разбра.

— Каза ли й, че ще се срещнем с Джими Ланди? — попита Джей.

— Да.

— Тя какво каза?

— Каза, че…

Мона Фаръл се спря преди да успее да им каже как Лейси я предупреди да не казва на никого къде живее сега. Кит и Джей не знаеха, че Лейси е споделила тайната си с нея.

— Каза, че е много изненадана — неубедително довърши Мона, чувствайки се безкрайно неловко.

— Значи Алекс те е направил шеф, Карлос? — поздрави Джими Ланди предишния си служител, докато сядаха на резервираната за тях маса в ресторанта на Алекс.

— Точно така, господин Ланди — отвърна Карлос с широка усмивка.

— Ако беше почакал още малко, Джими може би също щеше да те повиши — обади се Стиви Абът.

— А може би нямаше да го повиша — рязко отвърна Джими.

— Все едно, спорен въпрос — намеси се Алекс Карбайн. — Джими, ти идваш за пръв път. Кажи как ти се струва заведението.