Мери Кларк - Обява за запознанства

„Защото какво е танцът, освен любов на музика“, продължаваше Синатра.

— Това е една от любимите ми песни — прошепна Майкъл. Той я завъртя, без да отпуска ръката й, която стискаше силно. Когато отново я привлече към себе си, тонът му бе станал доверителен, дори жален. — Вината е на Нан, че започнах да убивам момичета.

Нан Шеридън? Дарси си представи лицето на Крис Шеридън. Тъгата в очите му, когато говореше за сестра си. Неговият авторитет и присъствие в галерията. Очевидно персоналът го обичаше. Майка му. Колко лесно намериха път една към друга. Тя сякаш го чуваше да казва: „Надявам се, не сте вегетарианка, Дарси. Хубавото ядене е голямо удоволствие.“

Неговата тревога, че отговаря на тези обяви. Колко е бил прав! Искам да те опозная, Крис. Искам да кажа на майка ми и на баща ми, че ги обичам.

— Да, Нан Шеридън. След като завърших „Стенфорд“ и преди да започна да следвам медицина, прекарах една година в Бостън. Ходех често в „Браун“. Там се запознах с Нан. Тя беше великолепна танцьорка. Ти си добра, а тя беше великолепна.

Познатите начални тактове на „Лека нощ, любима“.

Не, молеше се Дарси, не.

Стъпка назад. Стъпка встрани. Приплъзване.

— Майкъл, още нещо мислех да те питам за майка ми — подхвана тя.

Той залепи главата й на рамото си.

— Казах ти да ме наричаш Чарли. А сега млъкни! — изведнъж гласът му стана твърд. — Ние просто танцуваме.

„Времето ще изцери болката“ — се носеше из стаята. Дарси не можеше да познае кой пее.

„Лека нощ, любима, лека нощ.“ Последните ноти се стопиха във въздуха.

Майкъл отпусна ръце и се усмихна на Дарси.

— Време е — каза й той с приятелски глас, макар че изразът на очите му я ужасяваше. — Ще броя до десет и ти давам възможност да избягаш. Не постъпвам ли честно?

Бяха се върнали отново на шосето.

— Сигналът идва отляво. Почакайте, отдалечаваме се — разтревожи се полицаят от Бриджуотър. — Някъде тук трябва да има страничен път. — Гумите изсвистяха, докато колата завиваше обратно.

Чувството за надвисналата беда бе обзело Крис до краен предел. Той отвори прозореца на колата.

— Там, слава Богу, там има път!

Полицейската кола закова на място, даде назад, остро зави вдясно и се заклати по набраздения път.

Дарси се подхлъзваше и се пързаляше по полирания под. Обувките с високи токчета се превърнаха в нейни врагове, докато тичаше към вратата. Тя използва един скъпоценен миг да спре и да се опита да изхлузи обувките, но не успя. Двойно завързаните каишки бяха прекалено стегнати.

— Едно — извика Чарли зад нея.

Стигна вратата и дръпна резето. То не помръдна. Опита се да завърти топката на бравата. Тя също остана неподвижна.

— Две. Три. Четири. Пет. Шест. Броя, Дарси.

Копчето за тревога. Натисна го с пръст.

— Ха-ха-ха-ха… — стаята се огласи от дълбок, подигравателен смях. — Ха-ха-ха-ха… — звукът излизаше от копчето за тревога.

С писък Дарси се хвърли назад. Сега се смееше и Чарли.

— Седем. Осем. Девет…

Тя се обърна, видя стълбата и се втурна натам.

— Десет!

Чарли се спусна към нея с протегнати ръце, пръстите му бяха свити, палците опънати.

— Не! Не! — Дарси се опита да стигне до стълбата, препъна се. Глезенът й се изви. Остра, пронизваща божа. Стенейки и куцайки се добра до първото стъпало и усети как той я дръпна назад.

Тя не знаеше, че пищи.

— Ето го мерцедеса — извика Винс. Полицейската кола закова зад него.

Той изскочи от колата, Крис и полицаят заедно с него.

— Ти стой тук — викна Винс на Нона.

— Чуйте — Крис вдигна ръка. — Някой пищи. Това е Дарси. — Двамата с Винс се хвърлиха срещу масивната дъбова врата. Тя не помръдна.

Полицаят извади пистолета си и зареди пълнителя с шест патрона.

Когато Крис и Винс атакуваха за втори път вратата, тя се отвори.

Тя се опита да изрита Чарли с острото като шило токче. Той я завъртя и като че ли не усещаше как токчето боде крака му. Ръцете му се бяха впили във врата й. Тя заби ноктите си в тях и се опита да се освободи. „Ерин, Ерин, така ли беше и с теб?“ Не можеше вече да пищи. Отвори уста, обезумяла за глътка въздух, но въздух нямаше. От нея ли идваха тези стенания? Направи опит да продължи да се бори, ала ръцете и бяха безжизнени.

Смътно долови някакви остри звуци. Опитваше ли се някой да й помогне? Вече… е… прекалено… късно, й мина през ума, преда да усети как потъва в мрака.

Крис влезе в стаята пръв. Дарси се бе пльоснала като парцалена кукла, ръцете й висяха отстрани, краката й бяха свити под нея. Дълги силни пръсти стискаха гърлото й. Писъците бяха спрели.