Мери Кларк - Обява за запознанства

— Там! — Винс посочи надясно, където се виждаха два лъча, които образуваха пътеки от светлина в тъмното. — Полицията в Бриджуотър каза, че ще паркират точно пред входа на имението. Спускай се.

Отвън голямата къща беше потънала в тишина. Светеха само няколко прозореца на долния етаж. Винс настоя Нона да остане отвън заедно с пилота. Затича се по дългата алея и позвъни на вратата.

— Оставете ме да говоря аз — каза той на Ърни и Крис, които пристигнаха почти едновременно с него.

По домофонната уредба се обади женски глас:

— Кой е?

Винс стисна зъби. Ако Наш е вътре, щеше да разбере кои са и да вземе мерки.

— Аз съм агентът от ФБР Винс Д’Амброзио. Трябва да говоря с доктор Наш.

Миг след това вратата леко се отвори. Веригата остана закачена.

— Мога ли да видя документите ви, господине — любезният тон бе на добре обучен слуга, този път мъж.

Винс ги подаде през вратата.

— Накарай ги да побързат — напираше Крис.

Освободиха веригата и вратата се отвори. Семейство икономи, помисли си Винс, приличат на такива. Помоли ги да се представят.

— Ние сме Джон и Ирма Хюз. Работим при доктор Наш.

— Той тук ли е?

— Да, тук е — отвърна госпожа Хюз. — Не е излизал през цялата вечер. Довършва книгата си и не желае да го безпокоят.

— Дарси, ти наистина постигаш изключително самонаблюдение — отговори Майкъл. — Казах ти това миналата седмица. Чувстваш се малко виновна заради отношението към родителите ти, така ли е?

— Мисля, че да — Дарси забеляза, че зениците му се бяха свили почти до нормалната си големина. Вече се виждаше синьо-зеленият цвят на очите му.

Започна следващата песен от касетката — „Червени рози за синя жена“. Десният крак на Майкъл започна да се движи в крак с музиката

— Трябва ли да изпитвам чувство на вина? — побърза да го попита тя.

— Къде е стаята на доктор Наш? — настоя Винс. — Отговорността за безпокойството поемам аз.

— Той винаги заключва вратата, когато иска да бъде сам, и няма да отвори. Абсолютно категоричен е, че не желае да го прекъсваме, когато е в стаята си. Дори не сме го виждали, след като се върнахме от пазар късно следобед, но колата му е паркирана на алеята.

Крис изгуби всякакво търпение.

— Той не е в къщата. Обикаля с друга кола и върши Бог знае какво — запъти се към стълбите. — Къде, по дяволите, е стаята му?

Госпожа Хюз погледна умоляващо съпруга си и ги поведе нагоре по стълбата. На почукванията на вратата не отговори никой.

— Имате ли ключ? — настойчиво я попита Винс.

— Докторът ми е забранил да го ползвам, когато вратата е заключена.

— Дайте го!

Както Винс очакваше, огромната спалня беше празна.

— Госпожо Хюз, имаме свидетел, който тази вечер е видял Дарси Скот да се качва в колата на д-р Наш. Смятаме, че тя се намира в непосредствена опасност. Има ли д-р Наш наблизо някакво студио, мажа къщичка или някаква друга постройка, където би могъл да я заведе?

— Сигурно имате грешка — започна да протестира жената. — Два пъти е довеждал госпожица Скот тук. Те са много добри приятели.

— Госпожо Хюз, вие не отговорихте на моя въпрос.

— В това имение има плевни, конюшни и няколко складови помещения. Няма други сгради, където би могъл да заведе една млада дама. Освен това той има апартамент и кабинет в Ню Йорк.

Съпругът й кимаше в съгласие. Винс се убеди, че казват истината.

— Господине — кротко продължи госпожа Хюз, — вече четиринадесет години работим за д-р Наш. Мога да ви уверя, че ако госпожица Скот е с него, няма за какво да се тревожите. Д-р Наш не би сторил зло никому.

От колко ли време разговаряха? Дарси не знаеше. В стаята се носеше лека музика. Звучеше „Поведи в танца монахинята“. Колко пъти бе виждала майка си и баща си да танцуват на тази мелодия?

— Майка и татко бяха хората, които ме научиха да танцувам — каза тя на Наш. — Понякога просто пускаха плочи и танцуваха фокстрот или валс. Танцуваха наистина добре.

Очите му продължаваха да бъдат добри. Познаваше тези очи от предишните си срещи с него. Докато не я подозираше, че знае всичко, може би щеше да я остави на мира, щеше да я заведе да вечерят в къщата. Трябва да направя така, че той да иска да продължава да разговаря с мен.

Майка й винаги казваше: „Дарси, ти притежаваш истински талант на актриса. Защо непрекъснато му се противопоставяш?“.

Ако действително го притежавам, нека сега докажа това, молеше се тя.

През целия си живот бе слушала майка й и баща й да обсъждат как трябва да се изиграят дадени сцени.