Мери Кларк - Обява за запознанства

Полицаят от Бриджуотър веднага разбра какво беше намерил Крис.

— Дайте ми го — каза му той. — Ще им се обадя. Служебната ни кола е оборудвана с тази система.

— Ти беше в болницата, Дарси — гласът на Майкъл беше спокоен.

Устата й беше толкова суха. Пиеше й се вода, но не искаше да го разсейва.

— Да. Имах менингит на гръбначния мозък. Помня, че се чувствах много зле. Мислех, че ще умра. Родителите ми седяха до леглото. Чух докторът да казва, че се страхува, че няма да издържа.

— Как реагираха майка ти и баща ти?

— Стояха прегърнати. Баща ми каза: „Барбара, оставаме двамата.“

— И това те нарани, нали?

— Разбрах, че нямат нужда от мен — прошепна тя.

— О, Дарси, не знаеш ли, че когато мислиш, че губиш някой, когото обичаш, инстинктивната ти реакция, е да потърсиш някой или нещо, на което да се опреш? Те са се опитвали да се справят, или по-точно, подготвяли са се да се справят с нещастието. Ако искаш, вярвай, но това е здравословно. И оттогава се опитваш да не ги допуснеш до себе си, така ли е?

Така ли правеше? Винаги се противеше на дрехите, които майка й купуваше, на подаръците, с които я заливаха, презираше начина им на живот, за който се бяха трепали през цялото време. Дори нейната работа. Дали с цялата тази борба не искаше да докаже нещо?

— Не, това не е така.

— Кое не е така?

— Моята работа. Аз наистина обичам онова, което върша.

— Обичам онова, което върша — Майкъл бавно, в такта на музиката повтори думите й. Беше започнала нова песен. „Запази последния танц за мен“. Той се изправи. — И аз обичам да танцувам. Сега, Дарси. Но преди това имам подарък за теб.

Ужасена, тя гледаше как се изправи и взе нещо зад стола. Обърна се към нея, в ръцете му имаше кутия за обувки.

— Купих тези обувки, за да танцуваш с тях, Дарси.

Той клекна пред канапето и събу ботушите й. Целият й инстинкт я предупреждаваше да не се съпротивлява. Тя заби нокти в дланите си, за да не се разкрещи. Пръстенът на Ерин се бе обърнал обратно и тя усещаше как повдигнатото „Е“ се бе впило в кожата й.

Майкъл отваряше кутията и махаше отвътре меката хартия. Извади едната обувка и я вдигна високо, за да може Дарси да й се порадва. Обувката беше сатенена, с отворени пръсти, с високо, тънко токче. Каишките бяха почти прозрачни лентички от злато и сребро. Майкъл взе десния крак на Дарси и го напъха в обувката, като завърза двойно дългите каишки. Пресегна се към кутията, извади и другата обувка и докато обуваше и нея, нежно галеше глезена й.

Когато обу и втората обувка, погледна я и се усмихна.

— Чувстваш ли се като Мара Пепеляшка? — попита я той.

Тя не можа да отговори.

Радарът сочи, че автомобилът е паркиран на около шестнадесет километра оттук в северозападна посока — каза полицаят от Бриджуотър, докато колата се носеше по селския път. С него бяха Винс, Крис и Нона.

— Сигналът става по-силен — осведоми ги той след няколко минути. — Приближаваме се.

— Няма да сме достатъчно близко, преди да стигнем там — експлодира Крис. — Не може ли да карате по-бързо?

Минаха един завой. Шофьорът удари спирачки. Полицейската кола намали скоростта и спря.

— По дяволите!

— Какво стана? — бързо попита Винс.

— По-надолу поправят пътя. Не можем да минем. А отклонението ще ни забави много.

Музиката изпълваше стаята, но не успяваше да заглуши маниакалния му смях. Краката на Дарси летяха в синхрон с неговите.

— Рядко танцувам виенски валс — изкрещя той, — но тази вечер го избрах специално за теб. — Въртяха се, подскачаха, извиваха се. Косата на Дарси се мяташе върху лицето й. Не й стигаше дъх, но той като че ли не забелязваше това.

Валсът свърши. Той продължаваше да я държи в прегръдките си. Очите му блестяха, отново тъмни като празни дупки.

„Не ме плашиш.“ С лекота той се впусна в елегантен фокстрот. Без усилие тя го последва. Той я държеше здраво, притискаше я силно. Тя не можеше да диша. Така ли бе правил с другите? Спечелваше доверието им. Довеждаше ги в тази отдалечена къща. Къде бяха труповете им? Наблизо ли бяха заровени?

Имаше ли някаква надежда да избяга от него? Щеше да я хване, преди да е стигнала вратата. Когато влизаха, тя бе забелязала копчето, под което пишеше „Паника“. Беше ли свързано с охранителна система? Можеше да не я убие, ако знаеше, че някой идва насам.

Усети как настойчивостта на Майкъл расте. Ръцете му бяха здрави като стомана, докато се носеше и пристъпваше в абсолютен такт с музиката.

— Искаш ли да узнаеш моята тайна? — прошепна той. — Това не е моята къща. Това е къщата на Чарли.