Мери Кларк - Обява за запознанства

— Как ще намерим Дарси? — отчаяно попита Крис. Агонизиращ страх, от който дъхът му секваше, раздираше гърдите му. Осъзна, че през изминалата седмица, без да знае точно кога, бе здравата хлътнал по Дарси Скот.

На телефона Винс отчетливо даваше заповеди някому в главната квартира.

— Вдигнете на крак полицията в Бриджуотър — нареждаше той. — Трябва да ни чакат там.

— Бъди внимателен, Винс — предупреди го Ърни. — Нямаме абсолютно никакви доказателства за нищо. Единственият ни свидетел е психически разстроен човек.

— Вие трябва да сте внимателен — сряза го Крис. Той усети как Вайс го хвана за ръката.

— Искайте указания за имението на Наш — продължаваше Винс. — И до десет минути изпратете хеликоптер на Тридесета улица.

Пет минути по-късно те вече летяха с полицейската кола със запалени светлини и включени сирени по Девето авеню. Винс седеше отпред до шофьора, Нона, Крис и Ърни Сизек седяха отзад. Крис категорично бе заявил, че ще придружава Винс. Нона гледаше Винс с молещи очи.

Той не бе споделил с тях обезсърчителната информация, която бе получил от полицията в Бриджуотър. В имението на Наш имало многобройни отделни сгради, разпръснати върху площ от четиристотин акра, някои от които били в гориста местност. Претърсването щеше да продължи дълго.

А с всяка измината минута времето на Дарси изтича, помисли си той.

— Пристигнахме, любов моя.

Дарси се раздвижи.

— Заспала ли бях? — тя се прозя. — Прости ми, че бях толкова скучна компания.

— Радвам се, че поспа. Почивката лекува и духа, и тялото.

Дарси се огледа.

— Къде се намираме?

— Само на десет мили от къщата. Тук е моето малко убежище, където пиша, а онзи ден забравих ръкописа си. Имаш ли нещо против, ако се отбием за малко? А освен това можем да пийнем и по чашка шери тук.

— Само не трябва да се бавим много. Искам да се прибера рано, Майкъл.

— Ще се прибереш. Обещавам. Заповядай вътре. Извинявай, че е толкова тъмно.

Беше я хванал подръка.

— Как откри това място? — попита го Дарси, когато той отключваше вратата.

— Съвсем случайно. Отвън не изглежда кой знае какво, но отвътре е доста добре.

Той отвори вратата и запали лампата. Под ключа Дарси забеляза копче с надпис „Паника“.

Огледа голямата стая и каза:

— О, много е хубаво. Гарнитура до камината, отворена кухня, полиран дървен под.

След това забеляза телевизора с голям екран и висококачествените стереоколони.

— Това е великолепна уредба. Не е ли прекалено неподходяща за едно писателско убежище?

— Не, не е — той си събличаше палтото. Дарси трепереше, въпреки че стаята беше добре затоплена. Върху масичката до канапето имаше бутилка вино в сребърен съд.

— Госпожа Хюз ли поддържа и тази къща?

— Не. Тя дори не знае за нейното съществуване — той прекоси стаята по дължина и включи стереоуредбата.

От високоговорителите на стената прозвучаха началните тактове на „Преди да те има“.

— Ела тук, Дарси — наля една чаша шери и й я подаде. — Има чудесен вкус, когато навън е студено, нали?

Той нежно се усмихваше. Тогава какво я смущаваше? Защо изведнъж усети нещо различно? Стори й се дори, че гласът му стана по-дрезгав, като че ли беше пил. Очите му? Това беше причината. В очите му имаше нещо различно.

Инстинктът й нашепваше, че трябва да бяга, но това беше смешно. Започна трескаво да мисли какво да каже. Погледът й спря върху стълбите.

— Колко стаи има на горния етаж? — въпросът прозвуча рязко в собствените й уши.

Той сякаш не забеляза това.

— Само една малка спалничка и баня. Това е наистина една от онези старомодни къщички.

Продължаваше да се усмихва, но погледът му се променяше, зениците му се разширяваха. Къде са компютърът, принтерът, книгите и всички други пособия на един писател?

Дарси усети как по челото й избива пот. Какво й ставаше? Полудяваше ли, че да подозира… какво? Просто беше изнервена. Та това е Майкъл.

С чаша шери в ръка той се настани на голямото кресло срещу канапето и протегна крака. Погледът му не слизаше от лицето на Дарси.

— Мога ли да разгледам наоколо? — тя безцелно започна да обикаля стаята, като от време на време спираше, давайки си вид, че внимателно разглежда някоя от малкото джунджурии, прекара ръка по плота, който отделяше кухнята от останалата част.

— Какви хубави шкафове.

— Направиха ги по поръчка, но сам ги сглобих.

— Сглобил си ги ти?

Тонът му беше сърдечен, но в него се прокрадваше твърда нотка.