Мери Кларк - Обява за запознанства

Ерин се смее заедно с него:

— Като всяка по-малка сестра.

— Нямам и намерение да тичам да ги връщам.

Камерата гледа Ерин, показва усмихнатото й, доволно изражение, докато обхожда с поглед стаята.

Беше отишъл в спалнята, отворил бе скрина, където върху рафтовете бяха наредени купчини от кутии с нови обувки за танци. Беше купил всички възможни размери от модела, който бе избрал за нея. Сребристорозови. Без пръсти и пети, с тънки като пирони токчета и с ефирна панделка, която трябваше да обхване глезена. Занесе обувките номер тридесет и седем и половина долу, както си бяха все още завити в тънката хартия.

— Пробвайте ги, Ерин.

— Прекрасни са — дори тогава не изпита никакво подозрение.

Той кляка и без всякакво вълнение събува кожените й боти.

— О, моля ви. Не мисля, че… — Без да обръща внимание на протестите й, нагласява обувките на краката й.

— Обещавате ли да ги обуете следващата събота, когато отидем в Рейнбоу рум?

Тя, вдигнала десния си крак от пода, се наслаждава на прелестта на обувките.

— Не мога да ги приема като подарък.

— Но, моля ви — усмихва й се той в отговор.

— Позволете ми да ги платя. Необикновеното е, че чудесно си отиват с новата ми рокля, която съм обличала само веднъж.

Беше на върха на езика му да каже: „Виждал съм ви в тази рокля“, но само измърморва: „Ще говорим за парите по-късно.“ Тогава поставя ръка върху глезена й и я задържа достатъчно дълго, за да събуди подозрението й. Изправя се, отива до уредбата. Специално приготвената касетка е на мястото си. „Докато те има“ е първата песен. Оркестърът на Томи Доси започва да свири и незабравимият глас на младия Франк Синатра изпълва стаята.

Връща се при канапето и протяга ръце към Ерин.

— Да се поупражняваме.

Ето го изразът, който бе очаквал да види в очите на Ерин. Онова пламъче на съмнението, че нещо не е съвсем наред. Беше усетила неуловимата промяна в тона и държанието му.

Ерин беше като другите. Всички те реагираха по един и същи начин. Започваха да говорят прекалено бързо, нервно.

— Мисля, че вече е време да се връщаме. Имам важна среща утре рано сутринта.

— Само един последен танц.

— Добре — отговаря сдържано.

Когато започват да танцуват, Ерин изглежда спокойна. Всички момичета бяха добри танцьорки, но Ерин е самото съвършенство. Мисълта, че Ерин е по-добра и от Нан, го кара да се чувства предател. Усеща я в ръцете си като вятър. Тя е самата грация. Когато последните ноти на „Докато те има“ заглъхват, тя отстъпва назад.

— Трябва да тръгвам.

— Ще останете тук — казва й той и Ерин започва да тича. Също като другите тя се подхлъзва и пада на пода, който той бе лъснал с толкова старание. Обувките за танци се превръщат в неин враг, когато припряно се мъчи да избяга от него, тича към заключената врата и натиска копчето на алармената система, за да разбере, че всичко това е фарс. При натискането му се разнасяше глух маниакален смях и това последно късче ирония караше повечето от тях да избухват в ридания, докато протяга ръце към гърлата им.

Ерин го удовлетвори особено много. Накрая тя като че ли разбра, че е безсмислено да проси милост и с животински изблик на сила започна да се бори с него, дереше ръцете, които бяха сграбчили нежния й врат. Само когато той омота дебелия златен синджир около гърлото й и тя започна да губи съзнание, тогава започна да шепне:

— О, Господи, моля те, помогни ми, о, татенце…

Ето, вече е мъртва, той отново танцува с нея. В това красиво тяло вече няма съпротива. Тя е неговата Джинджър, неговата Рита, неговата Лесли, неговата Нан и всички останали. Когато музиката спира, той събува лявата й обувка и я сменя с ботинката.

Камерата беше спряла да работи, докато сваляше тялото й долу в мазето, където я беше напъхал във фризера и беше сложил другата обувка и ботинката в приготвената кутия за обувки.

Чарли стана от канапето и въздъхна. Пренави касетата, извади я и изключи видеото. Аудиокасетата, която бе приготвил за Ерин, все още стоеше в касетофона. Натисна клавиша за включване.

Когато музиката изпълни стаята, Чарли бързо се спусна по стълбите и отвори фризера.

— Колко си хубава! — възкликна той, когато видя неподвижното лице, синкавите вени, които прозираха под прозрачната като лед кожа. Той нежно посегна към нея.

За първи път танцуваше с някое от момичетата, чиито тела бе замразил. Преживяването беше различно, но вълнуващо. Крайниците на Ерин не бяха вече гъвкави. Гръбнакът й не се извиваше. Бузите й се гушеха във врата му, брадичката му почиваше върху тъмнорусите й коси. Меката й преди това коса сега беше покрита със скреж. Минаха минути. Най-накрая, когато и третата, песен беше към своя край, той я завъртя за последен път, сетне, изпълнен със задоволство, спря и се поклони.