Мери Кларк - Обява за запознанства

Когато Стратън извади всички торбички, кадифени калъфчета и кутийки от сейфа, забеляза, че възбудата му расте.

— Ще отворя останалите и тогава ще опишем всичко наведнъж — каза накрая той. Погледна я право в очите. — Колието на „Бертолини“ е тук, но торбичката с диаманти на стойност четвърт милион долара, която дадох на Ерин, липсва.

Дарси напусна апартамента заедно със Стратън.

— Отивам в полицията, за да съобщя за изчезването на Ерин — каза тя.

— Абсолютно сте права — отговори той. — Ще се погрижа веднага да занеса колието в „Бертолини“, а ако до една седмица нямаме вест от Ерин, ще се обадя на застрахователната компания във връзка с диамантите.

Беше точно дванадесет на обяд, когато Дарси влезе в Шести полицейски участък на Чарлс стрийт. След настояването й, че се касае за нещо страшно необичайно, с нея дойде да разговаря един от инспекторите. Високият чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Дийн Томпсън, съчувствено я слушаше и се опитваше да разсее страховете й.

— Наистина не можем да я картотекираме като изчезнала пълнолетна жена само защото ден или два не се е обаждала никому — обясни той. — Това е нарушение на свободата на движение на личността. Мога единствено, ако ми дадете описанието й, да проверя в бюлетините за нещастни случаи.

Дарси плахо даде нужната информация. Около един и седемдесет, шестдесет килограма, тъмноруса коса, сини очи, двадесет и осем годишна.

— Почакайте, имам и нейна снимка в портмонето си.

Томпсън погледа снимката и й я върна.

— Много симпатична жена — подаде й визитната си картичка и поиска нейната. — Ще поддържаме връзка.

Сюзън Фроли Фокс притисна петгодишната Триш и я поведе към чакащия училищен автобус, които щеше да я откара на следобедните занимания в детската градина. Тъжното й изражение показваше, че всеки момент ще избухне в сълзи. Бебето, което Сюзън здраво бе стиснала под другата си ръка, се наведе и дръпна косата на Триш. Тя прие това за нужното оправдание и захлипа.

Сюзън прехапа устни, разкъсвана между раздразнението и съчувствието.

— Той не ти е направил нищо, а ти няма да останеш у дома.

Шофьорката на автобуса, пълна жена с блага усмивка, каза ласкаво:

— Хайде, Триш, ще седнеш отпред до мен.

Сюзън замаха енергично и когато автобусът се отдалечи, въздъхна с облекчение. Премести тежестта на бебето и забърза към разхвърляния си дом, декориран отвън с тухли и гипсова мазилка. Тук-там петна от сняг все още покриваха ливадата. Дърветата, бездиханни и безкръвни, се извисяваха на фона на сивото небе. След няколко месеца в градината щяха да избуят цъфтящи храсти, а по върбите щяха да се спускат каскади от листа. Още от малка Сюзън усещаше идването на пролетта по върбите.

Бутна градинската врата и влезе. Стопли храната на бебето, занесе го в стаята му, смени му пелените и го сложи да спи. Настъпваше нейното спокойно време: час и половина, преди да се събуди. Знаеше, че трябва да започне работа. Леглата не бяха оправени. В кухнята цареше хаос. Тази сутрин Триш бе пожелала да прави сладки и върху масата още стоеше полепнало тесто.

Сюзън погледна тавичката за печене върху плота и се усмихна. Сладките изглеждаха вкусни. Хубаво щеше да бъде Триш да иска да ходи на детска градина. Пролетта идва, тревожеше се Сюзън. Какво ли щеше да бъде, когато Триш стане ученичка и трябва да ходи на училище по цял ден?

Дъг обвиняваше Сюзън за нежеланието на Триш да ходи на училище.

— Ако ти самата излизаше по-често да обядваш в клуба или да участваш в някои благотворителни комитети, Триш щеше да свикне друг да се грижи за нея.

Сюзън включи чайника, избърса масата и си приготви топъл сандвич с кашкавал и шунка. „Има Господ на този свят“ — помисли си тя с благодарност, докато се наслаждаваше на благословената тишина.

На втората чаша чай си позволи да се отдаде на гнева, който я изгаряше отвътре. Дъг не се беше прибрал и снощи. Когато беше зает до късно вечер, той ползваше стаята на фирмата в хотел „Гейтуей“, близо до Световния търговски център, където работеше. Винаги се гневеше, когато му звънеше там:

— По дяволите, Сюзън, ще ме търсиш само в краен случай. Не могат да ме викат от съвещания, а те обикновено свършват доста след полунощ.

С чаша чай в ръка Сюзън се отправи към спалнята. Голямото антично огледало стоеше изправено на стойка в десния ъгъл срещу стенния гардероб. Застана пред него и се заоглежда.

Благодарение на неспокойните бебешки пръстчета, късата й къдрава кестенява коса беше разрошена. Тя рядко си слагаше грим през деня, но и нямаше нужда от него. Кожата й беше чиста и опъната, имаше свеж тен. Беше висока метър и шестдесет и можеше да отслабне шест-седем килограма. Тежеше петдесет и два-три килограма, когато се омъжи за Дъг преди четиринадесет години. Денем, особено след раждането на Триш и Конър, носеше пуловери и маратонки.