Мери Кларк - Обява за запознанства

Построена през 1902 година, къщата беше непретенциозна. Вътрешните подобрения бяха превърнали целия първи етаж в едно помещение заедно с кухнята и камината. Широките дъбови дъски на пода бяха лакирани. Мебелировката беше в стил от времето на холандските заселници в Пенсилвания, строга и красива.

Чарли беше добавил дълго кафеникаво тапицирано канапе, подходящ към него стол, килим между канапето и камината.

Вторият етаж си стоеше, както го беше заварил. Две малки стаи, превърнати в спалня с прилични размери. Квакерска мебелировка, легло с дърворезба, висок скрин. И двете направени от бор. Оригиналната вана с извити крака беше оставена в модернизираната баня.

Единствено мазето беше променено. Огромният фризер, в който отдавна нямаше и грам храна. В него, когато беше необходимо, държеше телата на момичетата. Тук вледенените момински тела чакаха да бъдат изкопани гробовете им под топлите лъчи на пролетното слънце. В мазето имаше и тезгях, върху който бе поставена купчината от десет картонени кутии за обувки. Оставаше му само една, която трябваше да украси.

Очарователна, скрита сред гората къща. Допреди две години, когато бе започнал да сънува Нан, не беше водил тук никого. Преди това му стигаше, че притежава къщата. Тя беше неговото спасение, когато искаше да избяга. Самотата. Възможността му да си представя, че танцува с красиви момичета. Пускаше си по видеото стари филми. Гледайки ги, се превръщаше във Фред Астер и танцуваше с Джинджър Роджърс и Рита Хейууд, и с Леели Керън. Повтаряше изящните движения на Астер, докато стъпките му се сливаха с неговите, имитираше извивките на тялото му. Всеки път чувстваше другите партньори на Джинджър и Рита, на Лесли и Фред в прегръдките си, усещаше техния обожаващ поглед, наслаждаваше се на музиката, на танца.

И един ден, преди две години, всичко свърши. По средата на един танц Джинджър изчезна и в прегръдката му отново се настани Нан. Същата, каквато бе, след като я удуши. Сякаш продължаваше да танцува онзи валс по горската пътека, а лекото й гъвкаво тяло, което бе престанало да се съпротивлява, лежеше в прегръдките му, отпуснало глава върху рамото му.

Когато споменът се върна, той изтича в мазето, извади от кутията втората от елегантния чифт обувки и маратонката, която бе свалил от крака на Нан, и започна да ги люлее в такт с музиката. Сякаш те бяха Нан и той вече знаеше какво трябва да направи.

Първо бе вградил скрита видеокамера, за да може отново и отново да преживява всеки отделен миг от онова, което щеше да се случва. След това започна да води момичетата едно по едно в къщата. Ерин беше осмата, която трябваше да намери смъртта си на това място. Но тя нямаше да иде при другите в гората, която ограждаше къщата. Днес той щеше да премести тялото на Ерин. Беше решил къде точно да я остави.

Голямата кола тихо заобиколи къщата и спря пред металната врата на мазето.

Чарли започна да диша тежко и учестено. Посегна към дръжката, за да отвори задната врата, но нерешително спря. Инстинктът му подсказваше да бърза. Трябваше да измъкне Ерин от фризера, да я пренесе в колата, да я откара обратно в града, да я остави на пустия кей на Петдесет и шеста улица, който граничеше с магистралата Уест сайт. Ала мисълта да гледа видеофилма е Ерин, да потанцува за последен път с нея беше непреодолима.

Чарли бързо заобиколи къщата и влезе през предната врата. Запали лампите и без дори да си съблече палтото, изтича до видеокасетофона. Касетата с Ерин стоеше най-отгоре на купчината. Сложи я в касетофона и седна на канапето, изпълнен е приятно усещане.

Филмът започна.

Ерин, толкова хубава и усмихната, влиза и се възхищава от къщата.

— Завиждам ви за този рай.

Той пълни чаши. Тя, седнала свита на канапето. Той е седнал на креслото срещу нея, после става и пали камината.

— Няма смисъл да палите камината — казва тя. — Наистина трябва да се връщам.

— Струва си, дори и само за половин час — успокоява я той. След това пуска музика, тиха, нежна и приятна музика от четиридесетте. — Следващата ни среща ще бъде в Рейнбоу рум — казва той. — Също като мен обичате да танцувате.

Изправя се, протяга ръце.

— Да потанцуваме — после сякаш се сеща за нещо, казва: — Почакайте. Да го направим както трябва. Кой номер обувки носите? Тридесет и седем? Тридесет и седем и половина? И осем?

— Тридесет и седем и половина.

— Чудесно. Ако искате, вярвайте, но тук имам чифт обувки за танци, които ще ви станат. Сестра ми ме помоли да взема чифта, който бе поръчала. Като добър батко изпълних молбата й. После телефонира и каза да ги върна. Намерила си по-хубави.