Мери Кларк - Обява за запознанства

„Всичко това започна с Нан преди петнадесет години на тринадесети март“ — помисли си той. Целуна Ерин по устните, точно както бе целунал и Нан. Тринадесети март е след три седмици. Дотогава трябваше да доведе и Дарси тук и всичко ще свърши.

Усети, че блузата на Ерин се овлажнява. Трябваше да я закара в града. Като я държеше за едната ръка, той почти я завлече до касетофона.

Зает с изключването му, не забеляза, че от замръзналия пръст на Ерин се изхлузи ониксов пръстен с гравирана от злато буква „Е“. Не чу и слабия шум, когато пръстенът падна на пода и се скри между ресните на килима.

Петък 22 февруари

Дарси гледаше, без да вижда, плана на апартамента, чието обзавеждане проектираше. Собственикът щеше да прекара цяла година в Европа и имаше точно определени изисквания.

— Искам да наема апартамента обзаведен, а личните си вещи ще оставя на съхранение. Не искам някой левак да ми изгори килима или тапицерията. Подредете го с вкус, без да ми струва много пари. Чувам, че сте гениална в това отношение.

След като вчера си тръгна от полицейския участък, Дарси се насили да иде на разпродажбата на употребявани мебели в една къща в Олд Тепън, Ню Джърси, за която беше чела обяви. Заварила бе цяло съкровище от добри мебели, които продаваха почти на безценица. Някои от тях щяха точно да паснат на този апартамент; останалите щеше да пази за бъдещи поръчки.

Тя взе химикалка и бележник. Секциите трябваше да се сложат на дългата стена срещу прозорците. Другите… Остави химикалката и закри лицето си с ръце. „Трябва да свърша този проект. Трябва да се съсредоточа“ — отчаяно си помисли тя.

Появи се неканен спомен. Изпитната сесия в края на втората година. Тя и Ерин не излизат от стаята, надвесени над учебниците. От съседната стая се чува гласът на Брус Спрингстийн и ги изкушава да идат да се повеселят заедно с другите, които вече са взели изпитите си. Ерин се оплаква:

— Дарс, когато слушам Брус, не мога да се съсредоточа.

— Трябва да се опиташ. Може би ни трябват запушалки за уши.

Ерин хитро се усмихва:

— Имам по-добра идея.

След вечеря отидоха в библиотеката. Когато я затваряха, двете се бяха скрили в тоалетната, докато мине нощната охрана. Настаниха се на масите до асансьорите на седмия етаж, където не загасяха лампите, и учиха цяла нощ на пълна тишина, а призори се измъкнаха през един прозорец.

Дарси хапеше устни, тъй като усещаше, че всеки момент ще се разплаче. Избърса леко очи и нетърпеливо посегна към телефона, за да позвъни на Нона.

— Търсих те снощи, но те нямаше. — Разказа й за посещението си в апартамента на Ерин, за Джей Стратън, за колието на „Бертолини“, за липсващите диаманти.

— Стратън ще изчака няколко дни, за да види дали Ерин няма да се появи, и тогава ще се обади на застрахователната компания. Полицията не прие съобщението за изчезването на Ерин, тъй като това нарушавало правото й за свобода на движение.

— Глупости! — отсече Нона.

— Разбира се, че са глупости, Нона. Ерин беше на среща във вторник вечерта. Тя е отговорила на неговата обява. Това е, което ме тревожи. Не смяташ ли, че трябва да се обадиш на онзи агент от ФБР, който ти беше писал, и да поговориш с него?

Няколко минути по-късно Бев надникна в стаята на Дарси.

— Не исках да те безпокоя, но Нона е на телефона — лицето й изразяваше съчувствие. Дарси й бе казала за изчезването на Ерин.

— Оставих съобщение онзи от ФБР да ми се обади. Ще ти позвъня веднага щом говоря с него — Нона беше делова.

— Ако поиска да се срещне с теб, бих желала да дойда и аз.

Когато затвори телефона, Дарси погледна машинката за кафе на масичката близо до прозореца. Нарочно я беше заредила щедро с мляно кафе.

Онази нощ в библиотеката Ерин беше донесла термос със силно кафе без мляко.

— Кафето държи будни клетките на сивото вещество — беше заявила тя след втората чаша.

Сега, след втората чаша, Дарси най-накрая беше в състояние да се концентрира върху плана на апартамента. „Ти винаги си правата, Ерин-Мерин“ — помисли си тя, докато посягаше към скицника.

След съвещанието в залата на Фелепал Плаза, където се помещаваше Главната квартира на ФБР, Винс Д’Амброзио се прибра в кабинета си на двадесет и осмия етаж. Беше висок, със спортна фигура, която не будеше никакви съмнения, че през последните двадесет и пет години никой не беше отнел рекорда му на бягане на пет километра в неговата Алма Матер, гимназията „Сейнт Джо“ в Монтвейл, щата Ню Джърси.