Мери Кларк - Обява за запознанства

— Трябва да знаете, че обикновено не пускам по апартаментите хора, само защото искат да влязат — кривата усмивка отново се беше появила върху лицето му. — Но съм ви виждал заедно с Кели. Знам, че сте приятелки. Също като нея сте — елегантна, хубава.

Без да обръща внимание на комплимента му, Дарси се заизкачва нагоре.

Стълбите и площадките бяха чисти, но мрачни. Кърпените стени бяха боядисани в корабно сиво, плочите по стъпалата — неравни. Влизайки в апартамента на Ерин, имаше усещането, че излиза от пещера. Когато преди три години Ерин се премести тук, Дарси й помогна да боядисат и налепят тапетите. Бяха наели пикап и обиколиха Кънектикът и Ню Джърси, за да купят мебели втора употреба.

Боядисаха стените снежнобели. Пъстри черджета с индиански шарки бяха разпръснати върху издраскания, макар и полиран паркет. Над модерното канапе, покрито с ярък червен плюш и отрупано с живописно подредени възглавнички, висяха рамкирани постери с репродукции от музеите.

Прозорците гледаха към улицата. Въпреки че небето беше покрито с облаци, вътре беше светло. Под прозореца върху дългата работна маса, спретнато подредени един до друг, лежаха работните инструменти на Ерин: фенерче, ръчна бормашина, пили и клещи, клеми и пинсети, поялник, шублери, бургии. Дарси винаги наблюдаваше с опиянение как Ерин работи, как тънките й пръсти умело се справят с нежните камъни.

До масата стоеше единствената екстравагантност на обзавеждането — висок фармацевтичен шкаф от деветнадесети век с няколко десетки тесни чекмеджета. Долните бяха само фасада, зад която се криеше сейф. Фотьойл, телевизор и качествена стереоуредба допълваха приятната обстановка.

Дарси веднага изпита чувство на облекчение. Тук всичко беше наред. Заедно с Гюс Боксър, който я следваше, надникнаха в миниатюрната кухничка — малко тъмно кубче, което двете бяха боядисали в яркожълто и бяха украсили с кърпи за съдове, поставени в рамки.

Тесен коридор водеше към спалнята. Месингово легло и неголяма тоалетка бяха единствената мебелировка на малката като килер стая. Леглото беше оправено. Всичко си беше на мястото.

В банята висяха чисти и сухи кърпи. Дарси отвори тоалетното шкафче. Вещият й поглед веднага забеляза четката за зъби, грима и кремовете.

— Според мен всичко е наред. Успокоихте ли се? — Боксър започваше да проявява нетърпение.

— Не — Дарси се върна в дневната и отиде до работната маса. Телефонният секретар беше регистрирал дванадесет обаждания. Натисна копчето за пренавиване на касетката.

— Ей, не мисля, че…

— Ерин изчезна — прекъсна протестите му тя. — Ясно ли ви е? Няма я. Ще чуя цялата касетка, за да разбера дали нещо няма да ми подскаже къде може да е отишла. След това ще се обадя в полицията да направя справка за нещастните случаи. Започвам наистина да мисля, че лежи в безсъзнание в някоя болница. Може да останете тук, но ако си имате работа, вървете си. Какво решавате?

— Мисля, че мога да ви оставя сама — повдигна рамене Боксър.

Дарси му обърна гръб, взе си чантата и извади тефтерчето и химикалката си. Започна да прослушва записите и не чу кога Боксър излезе. Първият запис беше от вторник вечерта. От някой си Том Шуорц. Благодареше, че е отговорила на обявата му. Тъкмо бил открил евтин ресторант. Канеше я на вечеря. Щял да позвъни пак.

В седем вечерта във вторник Ерин трябваше да се срещне с Чарлз Норт в някаква кръчма близо до Уошингтън скуеър. „Несъмнено в седем без четвърт вече е била навън“ — помисли си Дарси.

Следващият запис беше от седем и двадесет и пет. Майкъл Наш.

„Беше ми много приятно да се запозная с вас, Ерин, и се надявам, че ще можем да вечеряме заедно някой ден през тази седмица. Ако имате възможност, ми позвънете още тази вечер.“

Наш беше оставил домашния и служебния си телефони. Обажданията в сряда започваха още в девет сутринта. Първите три бяха рутинно служебни. Едното от тях, на Алдо Марко от „Бертолини“, накара Дарси да усети буца в гърлото си.

„Госпожице Кели, разочарован съм, че не спазихте уговорената в десет часа среща. На всяка цена трябва да видя колието и ви предупреждавам, че няма да допусна никакви поправки в последния момент. Моля веднага да ми се обадите.“

Този запис беше от единадесет. Следваха още три от същия човек, в които раздразнението и настойчивостта му растяха. Освен обажданията на Дарси имаше и още едно, свързано с поръчката на „Бертолини“.

„Ерин, тук е Джей Стратън. Какво става? Марко постоянно ми звъни за колието и ме обвинява, че съм те препоръчал.“