Мери Кларк - Обява за запознанства

— Преди седмица се видях с госпожица Кели. Показа ми колието. То е изящно. Сигурно има някакво недоразумение.

— Недоразумението е, че тя не донесе колието, което е поръчано за годеж в петък вечер. Повтарям, утре трябва да имам или него, или камъните на клиента. Ще държа вас отговорен за изпълнението на едното или на другото. Ясно ли е?

Острото изщракване на телефона остана да звучи в ушите на Стратън.

В сряда Майкъл Наш прие последния си пациент в пет следобед. Ренкуист беше пенсиониран висш служител в международна фармацевтична компания. Пенсионирането беше превърнало този човек, чиято личност бе свързана с интригите и политиката на началническата канцелария, в непотребен аутсайдер.

— Знам, че няма причина — говореше Ренкуист, — но се чувствам толкова ненужен. Дори жена ми непрекъснато ми пили на главата: „Омъжих се за теб за всичко друго, но не и само да ти готвя.“

— Трябвало е да се захванете с нещо след пенсионирането си — кротко каза Наш.

— Така и направих, но нищо не излезе — засмя се Ренкуист.

„Депресия“, помисли си Наш. Обикновената „настинка“ при психическите болести. Усети, че е уморен и не отдава цялото си внимание на Ренкуист. „Не е честно — каза си той. — Плаща ми, за да го слушам.“ Обзе го облекчение, че в шест без десет ще може да прекъсне сеанса.

След като Ренкуист си отиде, Наш започна да подрежда. Кабинетът му се намираше на Седемдесет и първа улица и Парк авеню, а самият той живееше на двадесетия етаж в същата сграда. Излезе във фоайето.

Новата наемателка от същия етаж, русокоса жена на около тридесет години, чакаше асансьора. Наш потисна раздразнението си от перспективата да пътува в асансьора заедно с нея. Неприкритият интерес в погледа й го дразнеше, както и почти неизбежните покани да се отбие при нея на чашка.

Майкъл Наш си имаше същия проблем с доста от своите пациентки. Той четеше мислите им. Симпатичен на външен вид, разведен, без деца, ненавършил четиридесет, достъпен. Недоверчивата сдържаност беше станала негова втора природа.

Днес, слава Богу, новата съседка не повтори поканата си. Вероятно се беше примирила. Когато излязоха от асансьора, той промърмори само едно „лека нощ“ и се прибра.

Апартаментът му беше отражение на педантичността, с която се отнасяше към всичко в живота си. Ленената Дамаска на двойното канапе в дневната и на столовете, наредени около кръгла дъбова маса, беше еднаква. Масата беше купил на търг в Бъкс Каунти. Килимите бяха изпъстрени с геометрични фигури върху фон с цвят „слонова кост“. Библиотеки по стените, саксии върху первазите, умивалник в колониален стил, превърнат в бар, различни джунджурии, които бе събирал от пътуванията си в чужбина, хубави картини. Стаята беше удобна и красива.

Кухнята и кабинетът бяха вляво от дневната, а спалнята и банята — вдясно. Приятен апартамент, който беше подходящо допълнение към голямата къща в Бриджуотър, гордостта и радостта на неговите родители. Наш често се бе изкушавал да я продаде, но я държеше заради ездата през почивните дни.

Съблече сакото си и се замисли дали да хване края на новините в шест часа, или да си пусне новия компактдиск с Моцартова симфония. Спечели Моцарт. Тъкмо когато познатите нежни начални тактове изпълниха стаята, на вратата се позвъни.

Наш предположи кой може да бъде. Безропотно отвори. Новата съседка държеше съд за лед — стар и изтъркан трик. Слава Богу, че не си бе налял питието. Той напълни съда с лед, обясни, че за съжаление не може да й прави компания, тъй като излиза, и я изпрати до вратата. След като тя си тръгна, нервно повтаряйки нещо от рода на „може би друг път“, Наш отиде до барчето, сипа си сухо мартини и мрачно заклати глава.

Разположи се на креслото близо до прозореца, отпи от коктейла и докато се наслаждаваше на мекия му, успокояващ вкус, се замисли за младата жена, с която щеше да вечеря в осем часа. Тя беше отговорила на обявата му за запознанство с подчертано чувство за хумор.

Неговият издател беше въодушевен от първата половина на книгата, която пишеше и в която анализираше хората, пускащи или отговарящи на обяви за запознанства, техните психологически потребности, бягството им от действителността. В нея те сами разказваха за себе си.

Работното заглавие на книгата беше: „Обявата за запознанства: търсене на общуване или бягство от действителността?“.

Четвъртък 21 февруари

Дарси седеше до малката масичка, пиеше кафе и рееше празен поглед из градинките около къщите. Сега те бяха голи, осеяни тук-там с неразтопен сняг, но през лятото между добре подстриганата трева растяха разкошни цветя. Сред известните собственици на частните къщи, пред който бяха тези градинки, бяха Ага Хан и Катрин Хепбърн.