Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Фран излезе в приемната и спря при секретарката.

— Разбрах, че сте работили при доктор Мороу, госпожо Русо — каза на дребната сивокоса жена тя. — Когато умря баща ми, той се държа много мило с мен.

— Той беше много мил с всички.

— Госпожо Русо, когато дойдох, вие знаехте името ми. Известно ли ви е, че разследвам смъртта на доктор Гари Лаш и подготвям предаване за „По истински случай“?

— Да.

— Доктор Къркуд току-що ми каза, че сте чули доктор Мороу да нарича доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“. Доста силно определение.

— Тъкмо се връщаше от болницата и беше ужасно ядосан. Сигурна съм, че пак се беше карал заради пациент, на когото са отказали някаква процедура. Само няколко дни по-късно го убиха.

— Ако си спомням точно, полицията е решила, че е бил изненадан от наркоман в кабинета си.

— Така беше. Всички чекмеджета на бюрото му бяха изсипани на пода и в аптечката не беше останало абсолютно нищо. Знам, че наркоманите са отчаяни хора, но защо са го убили? Можели са да го завържат или нещо подобно и просто да си вземат каквото им трябва. — В очите на секретарката блеснаха сълзи.

„Освен ако престъпникът не се е страхувал, че могат да го познаят — помисли си Фран. — Това е обичайната причина опитът за грабеж да прерасне в убийство.“ Тя понечи да се сбогува. После си спомни за другия въпрос, който искаше да зададе.

— Госпожо Русо, присъстваха ли други хора, когато доктор Мороу е нарекъл доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“?

— Слава Богу, само двама души, госпожице Симънс. Уоли Бари, дългогодишен пациент на доктор Мороу, и майка му Една.

Лу Нокс живееше над гаража до къщата на семейство Уайтхол. Тристайният апартамент го устройваше. Единственото му хоби беше дърводелството и Калвин Уайтхол му позволяваше да използва за работилница един от складовете в огромния гараж. Освен това, разрешаваше му да ремонтира апартамента както намери за добре.

Дневната и спалнята бяха с ламперия от бял дъб. По стените имаше стелажи, макар и не за книги, тъй като Лу Нокс не обичаше да чете. Вместо това обожаваше да гледа телевизия и полиците бяха отрупани с дискове и видеокасети. Те бяха отлично прикритие за голямата и постоянно растяща колекция от улики срещу Калвин Уайтхол.

Той беше почти сигурен, че никога няма да се наложи да ги използва, тъй като двамата с Кал отдавна се бяха разбрали какви са задълженията му. А и знаеше, че това би означавало да обвини самия себе си. Пазеше ги като последно средство. Да ги вкара в употреба, щеше да е все едно да си отреже носа, за да ядоса лицето си, както казваше някога баба му, щом й се оплачеше от месаря, при когото работеше като разносвач. „Плаща ли ти редовно?“ — питаше го тя. „Да, но кара клиентите да записват бакшиша в сметката — възразяваше Лу, — и после го включва в заплатата ми.“

След толкова години Лу с удоволствие си спомняше как отмъщаваше на месаря. Когато отиваше да доставя поръчки, той отваряше пакета и изваждаше част от него — парче пиле, котлет или говеждо филе, достатъчно за приличен хамбургер.

Баба му работеше от четири до полунощ като телефонистка в мотел на петнайсет километра от тях и му оставяше за ядене спагети, кюфтета или нещо друго, което му се струваше ужасно противно. Така че в онези дни, в които успяваше да открадне нещо, Лу се прибираше вкъщи и пируваше с плячката. После изхвърляше оставената от баба му храна.

Единственият човек, който разбра какво върши, беше Кал. Веднъж привечер, когато бяха втора година в гимназията, той се отби у тях и завари Лу да пържи котлет. „Какъв си идиот — каза му Кал. — По-вкусен е печен, не пържен.“

С това беше поставено началото на съюза между двамата: Кал, син на градските пияници, и Лу, внук на Биби Клаус, чиято единствена дъщеря бе избягала с Лени Нокс, за да се върне две години по-късно и да остави сина си в ръцете на майка си. Смъкнала от раменете си този товар, тя отново изчезна.

Въпреки произхода си, интелигентният и амбициозен Кал отиде в колеж. Лу сменяше работа след работа, често прекарваше по месец в градския арест за кражби в магазини и веднъж излежа три години в щатския затвор за нападение. После, преди близо шестнайсет години, от Гринидж, Кънектикът, му се обади Кал, вече известен като господин Калвин Уайтхол.

„Отивам да целуна краката на старото си приятелче“ — така характеризира поканата Лу. Кал пределно ясно му даде да разбере, че го интересува единствено потенциалната ценност на някогашния му съученик като момче за всичко.