Мери Кларк - Пак ще се срещнем

И така, той се премести в Гринидж и се настани във, втората спалня в къщата на Кал. Тя беше далеч по-малка от сегашната, но определено се намираше на подходящото място.

Когато Кал започна да ухажва Джена Греъм, очите на Лу най-после се отвориха. Как можеше човек с външност на бивш професионален боксьор да преследва богата красавица? Какво би могла да открие в него тя?

Още докато си задаваше тези въпроси, Лу знаеше отговора. Властност, Джена харесваше властността на Кал, очароваше я начинът, по който я използваше. Той може и да нямаше нейния произход, може и да не идваше от нейния свят, но бе способен да се справя с всякакви ситуации и този неин свят скоро щеше да стане негов. Каквото й да си мислеха за Калвин Уайтхол, хората от старата гвардия знаеха, че е най-добре да не му се изпречват на пътя.

Кал никога не канеше родителите си на гости. Когато починаха един след друг, Лу беше пращан с нареждането колкото може по-скоро да уреди кремирането им. Кал не беше сантиментален.

С годините ролята на Лу ставаше все по-важна — и той го знаеше. Въпреки това, не се съмняваше, че ако реши да се избави от него, Калвин Уайтхол няма да се поколебае да го хвърли на вълците. Кал винаги планираше нещата така, че да може да си измие ръцете.

Е, тоягата си имаше два края, със злобна усмивка си помисли Лу.

Сега зависеше от него дали Фран Симънс ще е само досадна, или ще стане опасна. Щеше да е интересно, каза си той. Какъвто бащата, такава и дъщерята, нали?

Лу се усмихна, когато си спомни бащата на Фран, онзи винаги готов да се мазни кретен, чиято майка не му бе обяснила да не вярва на хора като Калвин Уайтхол. Затова, когато най-после си научи урока, вече беше прекалено късно.

Доктор Питър Блак рядко ходеше до Уест Рединг денем. Дори в ненатоварените часове пътят от Гринидж отнемаше четирийсет минути, но по-важно беше, че се боеше лицето му да не стане прекалено познато в района. Целта му беше далечна фермерска къща, оборудвана с най-модерна лаборатория.

Сградата фигурираше в окръжните данъчни списъци като частен дом, собственост на доктор Ейдриън Лоуг, пенсиониран офталмолог. Всъщност, къщата и лабораторията принадлежаха на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ и всички доставки се пренасяха от централната лаборатория в багажника на Питър Блак.

Когато спря пред къщата, дланите на лекаря се потяха. Ужасяваше се от неизбежния спор, който го очакваше. Нещо повече, той предварително знаеше, че няма начин да го спечели.

По-малко от половин час по-късно Блак излезе с пакет в ръце. Обемът му не оправдаваше напрежението, което изпитваше, докато го поставяше в багажника и потегляше обратно към вкъщи.

Една Бари веднага разбра, че предишната вечер Моли е имала гости. Въпреки че кухнята беше разтребена и на съдомиялната машина светеше надписът „ЧИСТО“, разликите бяха очевидни. Солта и пиперът бяха на лавицата, вместо на плота, фруктиерата беше върху дъската за рязане, вместо на масата, кафеварката стоеше до печката.

Перспективата да възстанови обичайния ред в кухнята й подейства успокоително. Работата й харесваше, помисли си тя, докато закачаше палтото си в гардероба до вратата. Нямаше да й е приятно отново да се откаже от нея.

Но нямаше избор. Когато бе научила, че скоро ще я освободят, Моли накара родителите си да наемат госпожа Бари. Сега обаче имаше проблеми с Уоли. Той почти не споменаваше за нея, докато тя беше в затвора, но завръщането й задейства нещо в него. Постоянно приказваше за Моли и за доктор Лаш. И всеки път побесняваше.

„Ако не идвам тук три пъти седмично, той няма да си мисли само за това“ — каза си Една, докато си завързваше престилката. Беше я избрала сама. Майката на Моли винаги изискваше униформа, но Моли й бе казала: „О, Една, това не е необходимо.“

Тази сутрин отново нямаше признаци Моли да си е правила кафе, всъщност, нищо не показваше, че се е събудила. „Ще се кача горе да проверя — реши икономката. — След всичко, което и се струпа на главата, може още да спи. Наистина й се събра много. Откакто идвах в понеделник, пак я арестуваха за убийство и после я освободиха под гаранция. Също като преди шест години. Колкото и да не ми харесва, може би ще е по-добре да я приберат в лудница… Марта мисли, че трябва да напусна тази работа, защото Моли била опасна“ — каза си Една, докато се изкачваше по стълбището, което й напомни за артрита в коленете.

„И ти се радваш, че смята така — прошепна в главата й някакъв глас. — Нека полицията се занимава с Моли. Така Уоли ще остане в сянка.“