Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Тя се отпусна назад и изхлипа. Мисълта да изгуби детето си я прониза като кама в сърцето. „Таша… Таша… Как Изобщо се случи това?“

Барбара Колбърт завари Питър Блак до леглото на дъщеря й. На лицето му бе изписана добре отиграна скръб.

— Остава ни само да чакаме — загрижено каза той.

Барбара не му обърна внимание, Една от сестрите премести стол до леглото, така че да може да седне ида прегърне Таша през раменете. Тя се вгледа в прелестното й лице, толкова ведро, като че ли просто спеше и всеки момент можеше да отвори очи.

Остана при дъщеря си през цялата нощ, без да усеща присъствието на сестрите, нито на Питър Блак, който се грижеше за разтвора, вливан във вените на Таша.

В шест часа той я докосна по ръката.

— Госпожо Колбърт, изглежда състоянието й се стабилизира, поне до известна степен. Защо не отидете да изпиете чаша кафе? После пак ще се върнете.

Барбара вдигна поглед.

— Да, освен това трябва да разговарям с шофьора си. Сигурен ли сте…

Лекарят разбра какво иска да каже и кимна.

— Никой не може да бъде сигурен, но мисля, че Таша няма да ни напусне, поне още известно време.

Госпожа Колбърт излезе във фоайето. Както очакваше, Дан спеше на един от фотьойлите. Беше достатъчно да постави ръка на рамото му, за да го събуди.

Той работеше при тях още отпреди раждането на Таша и през годините двамата се бяха сприятелили.

— Още не — отговори на неизречения му въпрос Барбара. — Казват, че засега се стабилизирала. Но може да е всеки момент.

Бяха се подготвили за този случай.

— Ще съобщя на момчетата, госпожо Колбърт.

„Единият е на петдесет, другият на четирийсет и осем, а той продължава да ги нарича момчета“ — помисли си тя, смътно утешена от факта, че Дан скърби заедно с нея.

— Помоли някой от тях да мине през апартамента и да ми донесе багажа. Свържи се с Нетни й кажи да е готова.

Барбара се насили да отиде в малкото кафене. Безсънната нощ още не й се бе отразила, но разбираше, че е неизбежно.

Сервитьорката очевидно бе разбрала за състоянието на Таша.

— Молим се — въздъхна тя. — Много тъжна седмица. В събота сутрин почина господин Маджим.

— Нямах представа. Съжалявам.

— Не че не се очакваше, но всички се надявахме, че ще доживее до осемдесетия си рожден ден. Ала имаше и нещо хубаво. Точно преди да умре, очите му били отворени и госпожа Маджим се кълне, че я гледал.

„Само да можех да се сбогувам с Наташа — помисли си Барбара. — Бяхме толкова щастливо семейство, но никога не сме проявявали външно любовта си. Сега съжалявам. Толкова много родители постоянно казват на децата си, че ги обичат. Винаги съм смятала, че е излишно, даже глупаво. Сега ми се иска да й го бях повтаряла всеки път щом я видя.“

Когато се върна при дъщеря си, състоянието й изглеждаше непроменено. Доктор Блак стоеше до прозореца в дневната с гръб към нея и разговаряше по клетъчния си телефон. Преди да успее да му съобщи за присъствието си, Барбара го чу да казва:

— Не одобрявам, но щом настояваш, не ми остава друг избор, нали? — Гласът му трепереше от гняв. А може, би от страх?

„Чудя се кой му дава заповеди“ — помисли си тя.

В сряда сутринта Фран имаше среща в Гринидж с доктор Рой Къркуд, домашният лекар на Джоузефин Гало, майка на приятеля на Тим Мейсън, помолил я да разследва смъртта й. Тя с изненада откри приемната на доктор Къркуд празна — нещо необичайно за лекар напоследък, помисли си Фран.

Секретарката отвори прозорчето, което разделяше бюрото й от чакалнята.

— Госпожице Симънс — без да я пита за името, каза тя, — докторът ви очаква.

Рой Къркуд изглеждаше шейсетинагодишен. Когато видя оредяващата му сребриста коса, сивите вежди, очилата със стоманени рамки, набръчканото чело и любезните му, интелигентни очи, Фран незабавно си каза, че този човек наистина прилича на лекар. „Ако идвах на преглед, щях да изпитвам пълно доверие към него“ — реши тя.

Но докато сядаше на стола срещу бюрото, Фран си помисли, че всъщност е тук, защото е починала една от пациентките му.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем, докторе — започна репортерката.

— Не, бих казал, че просто трябваше да се срещна с вас, госпожице Симънс — отвърна той. — Може да сте забелязали, че в приемната ми няма никой. Пенсионирах се. Правя изключение само за старите си пациенти, за които ще се грижа, докато предам картоните им на други лекари.

— Това свързано ли е с майката на Били Гало?