Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„Още малко и щяла да се разплаче — помисли си Фран. — Не е много присъщо за жена, изпаднала в убийствена ярост.“

— Боби, чу ли я на излизане да вика някакво име?

— Стори ми се, че я чух да вика някого, но не разбрах името.

— Тя извика ли втори път? Извика ли „Анамари, почакай“?

— Не съм я чул да вика втори път. Но тогава наливах кафе и може да не съм обърнал внимание.

— Преди малко бях в ресторанта, Боби. Барът е близо до вратата. Не смяташ ли, че ако Моли Лаш беше извикала достатъчно високо, за да я чуе някой на паркинга, щеше да я чуеш и ти?

Момчето се замисли за миг.

— Предполагам, че имате право.

— Полицаите разпитваха ли те за това?

— Не. Питаха ме дали съм чул госпожа Лаш да вика другата жена от вратата и аз отговорих, че съм я чул.

— Имаше ли клиенти на бара тогава, Боби?

— Само двама мъже, които се отбиват от време на време. Идваха от боулинг и разговаряха помежду си, без да обръщат внимание на никой друг.

— Боби, кои бяха хората, които са дошли последни и са повикали от масата си Гладис?

— Не знам как се казват. На възрастта на мама и татко са. Виждам ги понякога. Мисля, че ходят на кино или някъде другаде и после идват да хапнат на път за вкъщи.

— Боби, ако се появят пак, би ли ги попитал от мое име за телефонния им номер? А ако не искат да ти го кажат, ще им дадеш ли визитката ми с молбата да ми позвънят?

— Разбира се, госпожице Симънс — усмихна се той. — Репортажите ви ми харесват и винаги гледам „По истински случай“. Страхотна програма.

— Работя за предаването съвсем отскоро, но все пак ти благодаря — отвърна Фран. — Случаят Лаш ще е първото ми предаване. — Тя се изправи и се обърна към бащата. — Много любезно от ваша страна, че ми позволихте да разговарям с Боби.

— Ами, истината е, че гледах новините — рече той, — и останах с впечатлението, че адски бързат да издадат присъдата. Явно и вие смятате така. — Мъжът се усмихна. — Разбира се, може да съм пристрастен. Аз съм адвокат, работя като служебен защитник.

Той изпрати Фран и отвори вратата.

— Госпожице Симънс, щом сте приятелка на Моли, трябва да знаете още нещо. Когато днес полицаите разпитваха Боби, имах чувството, че ги интересува само да получат потвърждение на показанията на Гладис Флугъл. А онази жена е жадна за внимание. Не бих се изненадал, ако започне да си припомня всевъзможни неща. Познавам този тип хора. Тя е готова да каже на полицията всичко, което искат да чуят, и бъдете уверена, че това няма да е в полза на Моли Лаш.

Прочетоха й обвинението. Взеха й отпечатъци. Снимаха я. Тя чу Филип Матюс да казва:

— Клиентката ми не се признава за виновна, ваше благородие.

Прокурорът възрази, че обвиняемата можела да изчезне и поиска да бъде поставена под домашен арест. Съдията определи гаранция от един милион долара и постави условието да не напуска дома си.

Треперенето в килията. Плащането на гаранцията. Моли послушно правеше каквото й кажат и Филип най-после я откара у тях.

Той я прегърна и почти я отнесе на ръце в дневната. Накара я да легне на дивана, постави под главата й една от декоративните възглавници, после отиде да потърси одеяло и я зави.

— Ти трепериш. Къде е запалката за камината? — попита адвокатът.

— На полицата. — Тя не осъзна, че отговаря на въпрос, докато не чу собствения си глас.

След малко се разгоря огъни изпълни стаята с отпускаща топлина.

— Ще остана при теб — каза Филип. — Взех си куфарчето и ще работя на масата в кухнята. Затвори си очите.

Когато се събуди, вече беше седем часа и до нея седеше доктор Даниълс.

— Как си, Моли?

— Анамари — задъхано отвърна тя. — Сънувах Анамари!

— Искаш ли да ми разкажеш съня си?

— Анамари знаеше, че с нея ще се случи нещо ужасно. Затова бързаше да се махне от ресторанта. Искаше да избяга от съдбата си. Но вместо това намери гибелта си.

— Според теб, Анамари е знаела, че ще умре, така ли, Моли?

— Да.

— Защо смяташ така?

— Просто го сънувах, докторе. Нали знаете баснята за човека, на когото предсказали, че ще срещне смъртта си същата нощ в Дамаск, затова избягал да се скрие в Самара? И там на улицата го спряла непозната, която му казала: „Аз съм Смъртта. Мислех си, че имаме среща в Дамаск.“ Тя стисна ръцете на доктор Даниълс. — Всичко беше толкова истинско!

— Искаш да кажеш, че Анамари не е можела да избегне смъртта, така ли?

— По никакъв начин. Самата аз също не мога да се спася.

— Разкажи ми за това, Моли.