Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Ужасно я болеше глава. Тя притисна слепоочията си с пръсти и леко започна да ги разтрива.

— Моли, искаш ли да отложим вечерята? — тихо попита Филип. Той седеше срещу нея, както ги бе настанила Джена.

— Като съпруг и лекар, той не си заслужаваше цената, която платихте за убийството му, госпожо Лаш.

Тя вдигна очи и видя, че Филип удивено я наблюдава.

— Какво означава това, Моли? — попита я той.

Моли се обърка. Джена и Кал също я гледаха.

— Извинете ме — с пресеклив глас рече тя. — Сигурно съм изпаднала в такова състояние, че не правя разлика между мислите и думите си. Просто си спомних, че така ми каза Анамари Скали, когато в неделя вечерта се видяхме в онзи ресторант. Останах поразена. Тя беше абсолютно сигурна, че съм убила Гари, докато аз бях отишла на срещата с надеждата да открия, че Анамари му е била достатъчно разгневена, за да го убие.

— Недей да мислиш сега за това, Моли — каза Джена. — Изпий си виното. Помъчи се да се отпуснеш.

— Чуй ме, Джена! — разпалено отвърна Моли. — Анамари каза, че като лекар, Гари не си заслужавал цената, която съм платила за убийството му. Какво е имала предвид? Той беше чудесен лекар. Нали?

Последва мълчание, по време на което Джена продължаваше да нарежда масата. Кал просто я гледаше.

— Разбирате ли какво се опитвам да ви обясня? — почти умолително попита Моли. — Възможно е в професионалния живот на Гари да е имало нещо, за което не знаем.

— Трябва да проверим този въпрос — тихо рече Филип. — Защо не поговорим с Фран? — Той се обърна към Кал и Джена. — Отначало не исках Моли по никакъв начин да помага на Фран Симънс, но след като прекарах известно време с нея, вече съм убеден, че тя наистина е на нейна страна.

Адвокатът погледна към Моли.

— Между другото, Фран позвъни, докато ти спеше. Разговаряла с момчето, което в неделя вечерта работело на бара в онзи ресторант. Не те било чуло втори път да викаш Анамари, както твърди сервитьорката. Не е чак толкова важно, но сигурно ще можем да го използваме, за да опровергае нейните показания.

— Това е чудесно — защото и аз не си спомням да съм я викала два пъти — отвърна Моли. — Понякога обаче се чудя кое е действително и кое — плод на въображението ми. Преди малко казах на доктор Даниълс, че в главата ми постоянно се върти нещо от онази вечер, когато умря Гари — някаква врата. Според него това е добър признак. Може би има друго обяснение за двете убийства. Поне се надявам. Но със сигурност зная, че никога повече няма да позволя да ме тикнат отново в затвора. — Тя замълча, после прошепна по-скоро на себе си, отколкото на другите: — В никакъв случай.

Последва продължителна тишина, която Джена наруши с престорено бодър глас:

— Хей, да не оставяме тази страхотна вечеря да изстине — каза тя и зае мястото си на масата.

Един час по-късно, докато седяха на задната седалка и Лу Нокс ги откарваше в дома им, Джена и Кал дълго мълчаха.

— Кал — накрая попита тя, — смяташ ли, че е възможно Фран Симънс наистина да открие нещо, което да помогне на Моли? Тя е репортерка, която прави журналистически разследвания, при това явно добра.

— Но за тази цел трябва да има какво да разследва — рязко отвърна Калвин Уайтхол. — А тя няма. Колкото повече рови, толкова повече ще се убеждава в отговора, а той и без това е очевиден.

— Какво е имала предвид Анамари Скали с това, че Гари не е бил добър лекар?

— Според мен, мила моя, откъслечните спомени на Моли са абсолютно недостоверни. Не им отдавам никакво значение и съм убеден, че съдебните заседатели също няма да им повярват. Нали я чу? Тя заплаши, че ще се самоубие.

— Не бива да й дават напразни надежди. Иска ми се Фран Симънс да стоеше настрана от нея!

— Да, Фран Симънс наистина е ужасна досада — съгласи се Кал.

Нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да види, че Лу Нокс го наблюдава. С едва доловимо кимване той отговори на неизречения въпрос на шофьора.

„Дали наистина миналата седмица забелязах промяна в Таша, или само съм си въобразила?“ — питаше се Барбара Колбърт, докато се взираше в мрака по пътя за Гринидж и нервно си играеше с пръсти.

Тъкмо се готвеше да тръгне за „Метрополитън“ — имаше билети за оперните представления всеки вторник вечер, — когато й позвъни доктор Блак.

— Госпожо Колбърт — мрачно каза лекарят, — страхувам се, че в състоянието на Таша е настъпила промяна. Мисля, че животът й гасне.

„Моля Те, Господи, нека пристигна навреме — помисли си Барбара. — Искам да съм с нея, когато умира. Винаги са ми казвали, че навярно не чува и не разбира какво й говорим, но аз не съм съвсем сигурна. Искам да знае, че съм там. Искам да я прегръщам, когато сетният й дъх отлети.“