Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Да, така е.

— Разбрах, че тогава кракът на Уоли е бил гипсиран, така ли е? — попита Фран.

Икономката се вцепени, после сковано кимна.

— От ходилото до коляното — рече тя. — Свалиха му го една седмица след като откриха бедния доктор Мороу.

„Не трябваше да казвам това — помисли си Една. — Тя не обвинява Уоли в нищо.“

— Исках да ви попитам, госпожо Бари, дали вие или Уоли сте чули доктор Мороу да приказва за доктор Гари Лаш или доктор Питър Блак. Случайно да ги е наричал пред вас „партньори убийци“?

Моли ахна.

— Не си спомням такова нещо — тихо отвърна Една Бари. Начинът, по който бършеше длани в престилката си, издаваше явното й притеснение. — Всъщност, защо ме разпитвате?

— Струва ми се, че ако бяхте чули такива думи, едва ли щяхте да ги забравите, госпожо Бари. На мен със сигурност щяха да ми направят силно впечатление. На идване се обадих от колата на господин Матюс, адвокатът на Моли, и го попитах за резервния ключ от къщата, който е скрит в градината. Според неговите записки, сутринта след убийството на доктор Лаш вие сте го дали на полицията и сте заявили, че отдавна е бил в кухненското чекмедже. Казали сте, че веднъж Моли си забравила ключа, взела резервния от скривалището и после изобщо не го върнала там.

— Но това не е вярно — възрази Моли. — Никога не съм си забравяла ключа и съм сигурна, че резервният беше в градината една седмица преди смъртта на Гари. Минавах през алпинеума и случайно проверих. Защо сте казали, че отдавна е бил в къщата заради мен, госпожо Бари? Не разбирам.

Вечерта Фран завърши репортажа си за последните разкрития около убийството на Анамари Скали с молба:

„Според Боби Бърк, който вечерта на убийството е бил барман в «Морски фар», малко преди Анамари Скали да си тръгне, в ресторанта влязла семейна двойка и заела маса до вратата. Адвокатът на Моли Лаш, Филип Матюс, призовава тези хора да дадат показания. Възможно е да са забелязали нещо на паркинга, преди да влязат в ресторанта или да са чули нещо вътре. Телефонният номер на господин Матюс е 212-555-2800. Можете да потърсите и мен на телефон 212-555-6850.“

Камерата угасна.

— Благодаря за репортажа, Фран — бодро каза водещият Бърт Дейвис. — Със спортните новини ще ви запознае Тим Мейсън, след което Скот Робъртс ще ви информира за прогнозата за времето. Но преди това няколко съобщения.

Фран откопча микрофона от сакото си и свали слушалките. На излизане от студиото спря пред бюрото на Тим Мейсън.

— Какво ще кажеш да те почерпя един хамбургер, след като свършиш? — попита тя.

Тим вдигна вежди.

— Бях се настроил за пържола, но щом ти се яде хамбургер, с удоволствие приемам поканата.

— А, не. И пържола става. Ще бъда в стаята си.

Докато чакаше Тим, Фран се замисли за събитията от деня. За срещата си с доктор Рой Къркуд, за телефонния разговор с Филип Матюс и накрая за реакцията на Една Бари на въпроса за резервния ключ. Икономката твърдеше, че ключът месеци наред стоял в кухненското чекмедже и когато Моли го отрече, Бари отвърна: „Моли трябва да е сгрешила, но по онова време тя все пак беше толкова объркана.“

На връщане към града отново позвъни на Филип и му каза, че Една Бари със сигурност крие нещо, свързано с резервния ключ. Фран му предложи да я притисне и да изтръгне от нея истината.

Филип обеща внимателно да прегледа показанията на икономката пред полицията и съда, после попита за реакцията на Моли към думите на госпожа Бари.

Фран му каза, че те очевидно я удивили и че може би дори я разстроили. Когато госпожа Бари си тръгнала, Моли подхвърлила нещо от рода на „Сигурно не съм била на себе си още преди шока от разкритието за Анамари. Бих могла да се закълна, че ключът беше в градината само няколко дни преди да чуя разговора им с Гари.“

„Убедена съм, че си права, Моли“ — гневно си каза Фран, когато Тим почука и надникна в кабинета й. Тя му махна да влезе.

— Да вървим — каза Тим. — Направих резервация за „Сибоус“ на Второ Авеню.

— Добър избор. Страхотен ресторант.

Докато вървяха по Пето Авеню към Четирийсет и първа улица, Фран махна с ръка към сградите и суетнята около тях.

— Моят град — с въздишка рече тя. — Обичам го. Ужасно се радвам, че се върнах.

— И аз го обичам — съгласи се Тим, — и също се радвам, че си се върнала.

В ресторанта избраха едно от уединените сепарета.

Когато сервитьорът им сипа вино и отиде да изпълни поръчките им, тя каза:

— Тим, нали ми каза, че баба ти починала в болницата „Лаш“? Кога беше това?