Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Стига, Моли. — Джена се изправи. — Хайде да изпием по чаша чай, после ще те оставя да си легнеш. Казваш, че не си спала много. Доктор Даниълс не ти ли даде нещо за сън?

— Даде ми онзи ден, а днес следобед госпожа Бари донесе таблетките, които предписали на Уоли.

— Не трябва да пиеш чужди лекарства!

— Прочетох етикета. Няма проблем. Не забравяй, че все пак бях съпруга на лекар и съм понаучила нещичко.

Когато няколко минути по-късно Джена си тръгна, Моли заключи два пъти вратата и спусна резето.

Звукът, който издаде металът — нещо средно между изщракване и тракане — я накара да се изправи на нокти.

После пак го вдигна и спусна, като внимателно се вслушваше и се молеше подсъзнанието да й подскаже причината, поради която този познат звук внезапно й се бе сторил толкова ужасяващ.

Когато в четвъртък сутрин пристигна на работа, доктор Питър Блак първо отиде при Таша. Според всички медицински стандарти, тя вече трябваше да е мъртва, нервно си помисли той, докато вървеше по коридора към апартамента й.

Сигурно бяха допуснали грешка, като я включиха в експеримента. Обикновено той даваше полезни, а понякога и интересни клинични резултати, но в случая провеждането му се оказа трудно най-вече заради майката на Таша. Барбара Колбърт беше прекалено бдителна и имаше много връзки. В центъра се лекуваха достатъчно други пациенти, които можеха да бъдат подложени на това изключително важно изследване, пациенти, чиито близки изобщо нямаше да заподозрат, че нещо не е наред и щяха да приемат дори най-дребния признак за предстоящата смърт на роднината им като дар Божи.

„Не трябваше да споменавам на доктор Лоуг, че преди да умре, Харви Маджим като че ли е познал жена си“ — помисли си той. Но вече не можеше да се откаже. Трябваше да направи следващата стъпка. Ясно му бяха дали да го разбере. И тази следваща стъпка се съдържаше в пакета, който носеше от лабораторията в Уест Рединг.

Когато влезе в стаята, Блак завари дежурната сестра да дреме до леглото на Таша. Чудесно, помисли си той. Точно както се надяваше. Това му даваше повод да я отпрати.

— Предлагам ви да си вземете чаша кафе — строго й каза доктор Блак, след като рязко я събуди. — Донесете го тук. Ще ви изчакам. Къде е госпожа Колбърт?

— Спи на кушетката — прошепна сестрата. — Клетата жена, най-после успя да задреме. Синовете й си тръгнаха. Довечера пак ще дойдат.

Блак кимна и се обърна към пациентката. Състоянието на Таша оставаше същото като предишната вечер. Знаеше, че се е стабилизирала благодарение на инжекцията, която й бе направил още при първите признаци за влошаване.

Той извади пакетчето от джоба си. Струваше му се неестествено тежко в дланта му. Инжекцията оказваше очакваното въздействие, но последиците от тази, която щеше да й направи сега, бяха абсолютно непредвидими.

Лоуг не се поддаваше на контрол, помисли си Блак.

Лекарят повдигна неподвижната ръка на Таша и потърси подходяща вена. После бавно натисна буталото на спринцовката и видя как течността изчезва в тялото й.

Питър Блак си погледна часовника. Беше осем. След дванайсетина часа всичко щеше да е свършило — по единия или по другия начин. Междувременно му предстоеше неприятната перспектива да се срещне с онази любопитна журналистка Фран Симънс.

Прекарала неспокойна нощ, в четвъртък сутринта Фран отиде рано на работа, за да направи някои проверки за обедния си разговор с доктор Питър Блак. Беше поискала от информационния отдел да й осигурят биографията му и се зарадва, когато я откри на бюрото си.

Бързо я прочете и тя й се стори изненадващо безинтересна. Роден в Денвър в работническо семейство, учил в местни училища, завършил медицина с успех между среден и слаб, стажувал в малка чикагска болница, след което постъпил на работа там. Нищо особено, каза си тя.

Което навеждаше на въпроса защо все пак го е привлякъл Гари Лаш.

Точно в дванайсет я въведоха в кабинета на доктор Блак. Фран остана поразена от пищната мебелировка. Струваше й се по-подходяща за директор на богата компания, отколкото за лекар, въпреки че този лекар наистина беше главен изпълнителен директор на болница и здравноосигурителен фонд.

Не бе сигурна как си е представяла Питър Блак. „Може би съм очаквала да прилича на Гари Лаш, доколкото го познавам от разказите за него“ — помисли си тя, докато се ръкуваха и сядаха край голям френски прозорец. Великолепен кожен диван, две кресла и малка масичка създаваха уютна атмосфера.