Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„Но тя винаги е била толкова мила с теб — обади се друг глас. — Би могла да й помогнеш, но няма да го сториш. Уоли е бил тук онази вечер — знаеш го. Навярно той ще й помогне да си спомни какво се е случило. Но ти не можеш да рискуваш. Просто не знаеш какво ще й каже.“

Когато стигна горе, Моли тъкмо излизаше изпод душа. В дебелия си хавлиен халат и с увита в хавлия коса, тя напомни на Една за момиченцето от едно време, винаги толкова любезно, което я поздравяваше с тихия си приятен глас „Добро утро, госпожо Бари“.

— Добро утро, госпожо Бари.

Икономката се сепна и осъзна, че това не е отглас на стар спомен — говореше й Моли, вече зрялата жена.

— О, Моли, кълна се, че за миг те видях като десетгодишна! Май съм се побъркала, нали?

— Не вие — отвърна Моли. — Може би аз, но не и вие. Съжалявам, че трябваше да се качите, за да ме потърсите. Не съм толкова мързелива, колкото изглеждам. Легнах си рано, но успях да заспя едва на разсъмване. — Това не е на добре, Моли. Не можеш ли да накараш доктора да ти даде нещо за сън?

— Онази вечер взех сънотворно и ми помогна. Проблемът е, че доктор Даниълс не вярва в лекарствената терапия.

— Аз имам от онези хапчета, които докторът ми даде за Уоли. Не са много силни. Искаш ли дати оставя, за да ти са под ръка?

Моли седна на тоалетката и понечи да вземе сешоара. После се завъртя и погледна Една Бари право в очите.

— Да, госпожо Бари — бавно отвърна тя. — Можете ли да ми оставите едно шишенце?

— О, не ти трябва цяло шише. Вътре са около четирийсет таблетки.

— Тогава да си ги разделим, какво ще кажете? Както се очертават нещата, може да ми потрябват през следващите няколко седмици.

Една не знаеше дали й каже, че знае за арестуването й.

— Ужасно съжалявам за всичко, което се случи, Моли. Нали разбираш…

— Разбирам. Благодаря ви, госпожо Бари. А сега, ще ми донесете ли чаша кафе, моля? — Тя взе сешоара и го включи.

Когато се увери, че икономката е излязла, Моли изключи сешоара и остави влажната коса да падне върху тила й. Допирът й я накара да потръпне от студ.

„Нали не възнамеряваш да се самоубиеш с хапчета — запита се тя. После погледна към лицето в огледалото. Струваше й се почти непознато. — Все едно че си попаднала на чуждо място и търсиш изхода, просто в случай, че се наложи бързо да излезеш, нали?“ Моли се наведе напред и се вгледа в очите, които виждаше пред себе си. Не знаеше отговорите на тези въпроси.

Един час по-късно тя седеше в кабинета и преглеждаше кашоните, които беше донесла от тавана. „От прокуратурата на два пъти се занимаваха с тези книжа — помисли си Моли. — Конфискуваха ги след смъртта на Гари и ги върнаха след процеса. Вчера пак ги преровиха. Предполагам, че вече са се отказали да търсят нещо интересно в тях… Но какво търся аз? Търся нещо, което може да ми помогне да разбера какво е имала предвид Анамари Скали с това, че Гари не си струвал цената, която съм платила за убийството му. Изневярата му вече изобщо не ме вълнува.“

В кашона имаше няколко поставени в рамки снимки. Тя извади една от тях и внимателно я разгледа. Двамата с Гари, снимани на благотворителния бал на Асоциацията на кардиолозите в годината на сватбата им. Баба й казваше, че Гари й приличал на Тайрон Пауър, кинозвездата, карала сърцето й да се разтуптява шейсет години преди това.

„Предполагам, че не съм успяла да проникна по-надълбоко от красотата и чара му. Очевидно само Анамари е разбрала що за човек е той. Но как? И какво е научила?“

В 11:30 позвъни Фран.

— Моли, бих искала да се отбия за няколко минути. Там ли е госпожа Бари?

— Да.

— Чудесно, След десет минути съм при теб.

Когато пристигна, Фран направо отиде при Моли и я прегърна.

— Разбрах, че вчера си прекарала прекрасен следобед.

— Страхотен — успя да се усмихне тя.

— Къде е госпожа Бари?

— Сигурно е в кухнята. Изглежда е решила да ми приготви обяд, макар да й казах, че не съм гладна.

— Ела, с мен. Трябва да поговоря с нея.

Когато чу гласа на Фран Симънс, сърцето на Една Бари се сви. „Помогни ми, мили Боже — помисли си тя. — Не й позволявай да ме разпитва за Уоли. Той не е виновен, че е такъв.“

Фран пристъпи директно към въпроса.

— Госпожо Бари, доктор Мороу е лекувал сина ви, нали?

— Да, точно така. Уоли ходеше и на психиатър, но доктор Мороу беше неговият домашен лекар — като се мъчеше да не проявява нервността си, отвърна Една.

— Онзи ден вашата съседка госпожа Джоунс ми каза, че Уоли бил много разстроен от смъртта на доктор Мороу.