Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Уоли си е наред — изсумтя Една Бари и Фран долови в гласа й смесица от страх и гняв. — Марта, надявам се, че не си засипала госпожица Симънс с клюки за него.

— Как можеш да говориш така, Една? Уоли няма по-добър приятел от мен. — Очите на икономката се напълниха със сълзи.

— Зная, Зная… Просто е толкова трудно… Извинявай. По-късно ще ти позвъня, Марта.

За миг Фран и Марта Джоунс останаха на стълбището, загледани в затворената врата.

— Една не е груб човек — тихо рече Марта. — Просто й е ужасно тежко. Първо почина бащата на Уоли, после и доктор Мороу. Веднага след това беше убит доктор Лаш и…

— Доктор Мороу ли? — прекъсна я Фран. — Какво общо има той с Една Бари?

— А, той беше домашен лекар на Уоли и знаеше как да се справя с него. Наистина беше много симпатичен. Когато Уоли отказваше да си пие лекарството или имаше други проблеми, Една само трябваше да повика доктор Мороу.

— Доктор Мороу… — повтори Фран. — Говорите за доктор Джак Мороу, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Да. — Тя отново си помисли за любезния млад мъж, който преди четиринайсет години й бе съобщил за смъртта на баща й и после я бе прегърнал.

— Ако си спомняш, той беше убит при грабеж само две седмици преди доктор Лаш — тъжно каза Марта.

— Предполагам, че това е разстроило Уоли.

— Не питай. Беше ужасно. И струва ми се, беше точно след като го изгони доктор Лаш. Бедничкият Уоли. Хората не разбират. Той не е виновен, че е такъв.

„Не, не разбират“ — помисли си Фран, благодари на Марта Джоунс за гостоприемството и седна в колата си. Но хората не само не разбираха, те може би дори не знаеха колко сериозни са проблемите, на Уоли. Дали Една Бари не криеше нещо? Дали не бе оставила да осъдят Моли за престъпление, извършено от нейния син?

Можеше ли наистина да се е случило така?

Сънотворното, което доктор Даниълс даде на Моли, имаше отличен ефект. Тя го изпи в десет часа вечерта и спа непробудно до осем сутринта. Събуди се малко замаяна, но освежена.

Облече си халат с намерението да слезе и да си приготви кафе и сок и да се върне с тях в леглото. После щеше да се опита да се съсредоточи. Но още преди да стигне до кухнята, Моли осъзна, че първо трябва да се погрижи за безредието в къщата.

Въпреки че се бяха постарали да върнат всичко на мястото му, полицаите бяха променили цялото усещане за дома й.

Беше изчезнала хармонията, споменът за която я поддържаше през онези дни и нощи в затвора. Трябваше да я възстанови.

Тя взе душ, облече си джинси, стар блузон и меки обувки и се захвана на работа. Изкушението да позвъни на госпожа Бари и да я помоли да й помогне, бързо я напусна. „Това е моят дом — каза си Моли. — И аз ще го сложа в ред… Може и да нямам власт над живота си — отчаяно си помисли тя, докато пълнеше мивката е гореща вода И сипваше вътре течен сапун, — но все още съм в състояние да се справям с къщата си… Не че са изцапали навсякъде — оставили са само няколко петна и отпечатъци от пръсти“ — откри Моли, докато подреждаше разместените съдове.

Този обиск беше като неочаквана проверка на килията й. Спомняше си кънтящите стъпки по коридора, заповедта да застане до стената и да гледа, докато ровят в леглото й за наркотици.

Осъзна, че по страните й се стичат сълзи, едва когато потърка лице с опакото на дланта си и в окото й попадна сапун.

„Още една причина да съм доволна, че днес госпожа Бари я няма — каза си Моли. — Не се налага да крия чувствата си. Мога да си поплача на воля. Доктор Даниълс ще ми пише отличен.“

Лъскаше масата във фоайето, когато в 09:30 позвъни Фран Симънс.

„Защо се съгласих да обядвам с нея?“ — запита се Моли, докато затваряше.

Но знаеше причината. Въпреки предупрежденията на Филип, искаше да каже на Фран, че Анамари Скали като че ли се е страхувала.

„При това не от мен — помисли си тя. — Не се боеше от мен, макар да беше убедена, че аз съм убила Гари. О, Господи, Господи, защо позволяваш да ми се случи всичко това?“ — Моли се отпусна на едно от долните стъпала.

После чу собствените си ридания. „Толкова съм самотна.“ Спомни си думите на майка си по телефона предишния ден: „Имаш право, скъпа, по-добре засега да не идваме при теб.“

„Искаше ми се мама да каже, че скоро ще дойдат. Имам нужда от тях. Някой трябва да ми помогне.“

В 10:30 на вратата се позвъни. Тя се приближи на пръсти и зачака. „Няма да отворя. Ще си помислят, че ме няма.“

После чу глас:

— Отвори, Моли. Аз съм.

Тя облекчено изхлипа, отключи вратата и миг по-късно вече плачеше в прегръдките на Джена.