Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Той видя, че напрежението започва: да я напуска и че в очите й проблясва надежда.

— Имаше — отвърна тя. — Вече съм убедена.

„А аз съм убеден, че не е имало никой“ — тъжно си помисли Даниълс.

Няколко минути по-късно психиатърът я откара у тях. В къщата беше тъмно. Тя отбеляза, че навън няма паркирани автомобили. Докторът не си тръгна, докато Моли не влезе вътре и не включи осветлението във фоайето.

— Не забравяй довечера да изпиеш хапчето, което ти дадох — напомни й той. — Утре пак ще си поговорим.

Доктор Даниълс изчака, докато чу изщракването на ключалката. После бавно се върна при колата си.

Не вярваше, че е стигнала дотам, че да посегне на живота си. Но ако откриеха улики, на основата на които да я осъдят за убийството на Анамари Скали, Моли Лаш можеше да избере друг начин да избяга от действителността. Този път не дисасоциатиативната амнезия, а смъртта.

Даниълс се прибра тъжен вкъщи при изстиналата си вечеря.

Когато във вторник сутринта отиде на работа, Фран завари съобщение от Били Гало. В него се казваше само, че е приятел на Тим Мейсън и че я моли спешно да му телефонира по много важен въпрос.

Той отговори още на първото иззвъняване и направо премина на проблема.

— Госпожице Симънс, вчера погребахме майка ми. Почина от инфаркт, който можеше и трябваше да бъде предотвратен. Чух, че подготвяте предаване за убийството на доктор Гари Лаш и исках да ви помоля да включите проучване на така наречения „медицински застрахователен проект“, създаден по негова идея.

— Тим ми каза за майка ви. Моите най-искрени съболезнования — отвърна Фран. — Но ако смятате, че за нея не са се погрижили както трябва, можете да подадете жалба.

— О, нали знаете как ви мотаят, когато подавате жалби, госпожице Симънс — възкликна Били Гало. — Вижте, аз съм музикант и не мога да си позволя да изгубя работата си, която за съжаление е в Детройт. Скоро трябва да се връщам. Приказвах с Рой Къркуд, домашният лекар на майка ми, и той ми каза, че препоръчал спешни изследвания. Но знаете ли какво станало? Искането било отхвърлено. Той е убеден, че са можели да спасят майка ми, но че не са му позволили да опита. Моля ви, поговорете с него, госпожице Симънс. Отидох в кабинета му, готов да му разбия главата, но сега му съчувствам. Доктор Къркуд е едва шейсетинагодишен, но ми каза, че щял да се пенсионира преждевременно. Толкова отвратен бил от „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

„Да му разбия главата“ — помисли си Фран. Хрумна й безумната идея, че има някаква, макар и съвсем нищожна вероятност роднина на пациент да е изпитвал същите чувства към Гари Лаш.

— Дайте ми телефона и адреса на доктор Къркуд — отвърна тя. — Ще поговоря с него.

В единайсет часа сутринта Фран отново отбиваше, от Мери Паркуей към Гринидж.

С Моли се бяха уговорили да обядват заедно в един, но въпреки настоятелните молби на Фран, тя не се съгласи да напусне дома си. „Не мога — просто каза Моли. — Чувствам се прекалено изложена на показ. Всички ще ме зяпат. Ще бъде ужасно. Не мога.“

Тя прие предложението на репортерката да купи нещо за ядене и да го донесе. „Госпожа Бари не идва във вторник — поясни Моли, — а полицията ми взе колата, така че няма как да отида до магазина.“

„Единствената добра новина засега е, че госпожа Бари няма да се мотае наоколо, докато двете с Моли обядваме — помисли си Фран. — Така за пръв път ще мога да си поприказвам с нея без онази жена през две минути да влиза и излиза от стаята.“

Но все пак искаше да се срещне с Една Бари и когато стигна в Гринидж, първо отиде в дома на икономката, без да я, е предизвестила.

„Ще бъда пряма — реши тя, докато търсеше адреса в бележника си. — Поради някаква причина Една Бари е враждебно настроена Към Моли и се страхува от мен. Навярно ще успея да открия какъв е проблемът.“

Човек предполага, Господ разполага, каза си Фран, докато стоеше на тясното стъпало пред входа и натискаше звънеца. Отговор нямаше и червеното субару на икономката не се виждаше наоколо.

Разочарована, тя се поколеба дали е разумно да пъхне бележка под вратата, за да й съобщи, че е идвала по важен въпрос. Знаеше, че така ще разстрои госпожа Бари, което влизаше в плановете й.

Но пък дали нямаше само да я предупреди и да я направи още по-предпазлива, запита се репортерката. Нямаше съмнение, че крие нещо и това можеше да се окаже от изключително значение. Не искаше да я подплашва.

Докато се чудеше какво да направи, някой извика: