Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Извинявай, Кал. Просто най-добрата ми приятелка е сама. Сутринта ми се обади майката на Моли. Научила за Анамари Скали и ме помоли да отида при Моли. Не иска тя да знае, но миналата седмица баща й получил лек удар и лекарите му забранили да пътува. Иначе щели да пристигнат, за да са при нея в този момент.

Когато се изправи и излезе иззад бюрото, на лицето на Калвин Уайтхол вече нямаше нито следа от гняв. Той прегърна жена си и нежно й заговори на ухото:

— Изглежда просто не сме се разбрали, нали, Джен? Не исках да ходиш при Моли, защото преди час ми съобщиха, че прокуратурата получила заповед за обиск на дома и колата й. Така че, нали виждаш, няма как да й помогнеш, а и за сливането на „Ремингтън“ може да е фатално, ако докато изпълняват заповедта се разчуе, че известна личност като госпожа Калвин Уайтхол е свързана с Моли Лаш. По-късно, разбира се, самият аз бих искал да отидеш при нея. Разбра ли ме?

— Заповед за обиск! Защо заповед за обиск, Кал? — Джена се отскубна от прегръдката на мъжа си и го погледна.

— Поради основателната причина, че косвените улики срещу Моли за убийството на онази медицинска сестра вече ставали прекалено много. Моят човек ми каза, че били разкрити нови факти. Явно прокурорите са разпитали сервитьорката от ресторанта в Роуейтън и показанията й сочели към Моли. Тъкмо поради тази причина толкова бързо са успели да получат заповед за обиск. Но моят източник има и друга информация. Например, че чантата на Анамари Скали била на седалката до нея. Вътре имало няколкостотин долара. Ако мотивът е бил обир, със сигурност щяха да я вземат. — Той отново я притегли към себе си и я прегърна. — Джен, твоята приятелка все още е момичето, с което сте били съученички, сестрата, която не си имала. Обичай я, естествено, но разбери, че в нея бушуват сили, които са я превърнали в убийца.

Телефонът иззвъня.

— Очаквам да ме потърсят — рече Кал, пусна я и я потупа по рамото.

Джена знаеше, че това е знак да го остави сам и да затвори вратата след себе си.

„Това не е възможно! — каза си Моли. — Това е сън. Не, не е сън. Това е кошмар!“

От сутринта в ума й се рояха объркани мисли и смътни спомени. Тя седеше на канапето в кабинета, опряла гръб на страничната облегалка, свила колене към стомаха си, обгърнала рамене е ръце и отпуснала брадичка върху дланите си.

„Почти ембрионална поза, помисли си Моли. Седеше свита на кълбо в собствения си дом, а наоколо обикаляха непознати, които ровеха навсякъде.“ „Заеми ембрионална поза“ шегуваха се двете с Джен, когато изпаднеха в тежка ситуация.

Но това беше отдавна, когато счупеният нокът или загубената партия тенис означаваха много. Внезапно понятието „тежка ситуация“ беше възприело съвсем нов смисъл.

„Казаха ми да чакам тук — помисли си тя. — Смятах, че когато ме освободят от затвора, никога няма да се налага да изпълнявам заповеди, никога. До преди една седмица все още бях затворничка. Сега съм си вкъщи. И въпреки че съм в собствения си дом, не мога да изпъдя тези ужасни хора… Сигурно ще се събудя и всичко ще свърши“ — каза си Моли и затвори очи. Но разбира се, това изобщо не й помогна.

Тя вдигна клепачи и се огледа наоколо. Полицаите вече бяха претърсили стаята, след като провериха под възглавниците на канапето, отвориха всички чекмеджета на масичките и прокараха ръце по завесите на прозореца в случай, че в гънките е скрито нещо.

В момента се бавеха в кухнята и несъмнено претърсваха всеки шкаф. Моли чу някой да казва, че трябвало да вземат всички ножове, които открият.

По-възрастният следовател нареди на колегата си да прибере дрехите и обувките, с които сервитьорката я описала.

Сега можеше само да чака. Да чака полицаите да си тръгнат. Да чака животът й отново да потече нормално — каквото и да означаваше това.

„Не мога просто да седя тук помисли си тя. — Трябва да изляза. Но където и да отида, хората ще ме сочат с пръст, ще си шушукат и медиите няма да ме оставят на мира… Доктор Даниълс. Трябва да говоря с него — реши Моли. — Той ще ми помогне… Сега е пет часът. Дали още е в кабинета си? Странно, все още си спомням номера му, въпреки че са минали почти шест години.“

Когато телефонът иззвъня, Рути Ройтънбърг тъкмо заключваше бюрото си и доктор Даниълс се канеше да си облече палтото. Двамата се спогледаха.

— Да оставя ли да отговорят от централата? — попита Рути. — Дежурен е доктор Маклейн.

Джон Даниълс се чувстваше уморен. Бе провел тежък сеанс с един от най-проблемните си пациенти и бремето на възрастта му тежеше. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и се благодареше, че вечерята, на която бяха канени с жена му, е отменена.