Мери Кларк - Пак ще се срещнем

След като чу как са се разделили, Фран попита за какво са разговаряли, но Моли не й отговори почти нищо. „Дали има нещо, което не иска да зная? — запита се репортерката. — В такъв случай какво е то и защо Моли е толкова потайна? Дали не се опитва да ме използва по някакъв начин?“

Докато шофираше по Крос Каунти Паркуей, който щеше да я отведе до уестсайдската магистрала в Манхатън, тя разсъждаваше върху още няколко въпроса, свързани с Моли Лаш, например защо сутринта Моли се е върнала в леглото, след като е взела душ и се е облякла.

Полазиха я тръпки. „Дали все пак не съм била права? Дали Моли наистина не е убила съпруга си? А може би основният въпрос: коя всъщност е Моли и що за човек е?“

Абсолютно същото я попита Гюс Бранд, когато се отби в кабинета му.

— Фран, този случай като че ли ще се превърне в нова сензация и ти вече познаваш доста добре Моли Лаш. Ако тя продължава да трепе хората, докато стане време да излъчим предаването ти, ще се наложи да пуснем два епизода, за да представим цялата история.

— Убеден ли си, че Моли е убила Анамари Скали? — попита го тя.

— Видяхме записите от местопрестъплението, Фран. Левият преден прозорец на джипа, беше отворен. Помисли. Скали е чула Лаш да я вика и го е свалила.

— Това означава, че когато е отишла в онзи ресторант, Моли вече трябва да е била замислила всичко и да е носела нож — отвърна Фран.

— Може би не е успяла да открие скулптура, която да се побира в чантата й — сви рамене той.

Пъхнала ръце в джобовете на панталона си, Фран се върна в стаята си. Това внезапно й напомни за доведените й братя, който често я дразнеха заради този й навик. „Когато ръцете на Франи кротуват, мозъчето й вдига пушек“ — обичаха да казват те.

Щеше да се повтори същото като предишния път. Даже да не успееха да открият нито едно убедително доказателство, което да свърже Моли със смъртта на Анамари, вече я бяха осъдили. „Едва вчера си мислех, че преди шест години никой не си е направил труда да потърси друго обяснение за убийството на Гари Лаш. Същото се повтаря и сега.“

— Една Бари — гласно каза тя, когато влезе в стаята си.

— Една Бари ли?

Сепната, Фран се завъртя. Точно зад нея стоеше Тим Мейсън.

— Току-що осъзнах нещо, Тим. Тази сутрин икономката на Моли Лаш Една Бари изтича надолу по стълбището, за да ни каже, че Моли пак си е легнала. „Мили Боже, също като миналия път“ — това бяха точните й думи.

— И какво от това?

— Стори ми се, че нещо не е наред. Не самите й думи, а начинът, по който ги изрече. Сякаш се радваше, че я е открила така. Защо, за Бога, ще се радва, че Моли повтаря реакцията си след смъртта на Гари Лаш?

— Моли не отговаря на телефона. Откарай ме право при нея, Лу.

Раздразнена, че не е била в състояние да напусне службата си по-рано заради отдавна насрочено заседание по обед, Джена хвана влака в 14:10 до Гринидж, където Лу Нокс трябваше да я посрещне на гарата.

Шофьорът присви очи и погледна в огледалото. Забелязал лошото й настроение, той разбра, че моментът не е подходящ още повече да я ядосва, но нямаше друг избор.

— Госпожо Уайтхол, съпругът ви иска да се приберете вкъщи.

— Ами, много жалко, Лу. Съпругът ми може да почака. Откарай ме при Моли и ме остави там. Ако му трябва колата, по-късно ще дойдеш да ме вземеш иди ще си повикам такси.

Бяха спрели на кръстовище. Завоят надясно щеше да ги отведе към дома на Моли. Нокс включи левия мигач и получи реакцията, която очакваше.

— Да не си оглушал, Лу?

— Госпожо Уайтхол — отвърна той с надеждата, че гласът му звучи достатъчно раболепно, — знаете, че не мога да противореча на господин Уайтхол. — „Само на теб ще ти се размине такова нещо“ — помисли си шофьорът.

Когато влезе в дома си, Джена затръшна входната врата е такава сила, че трясъкът отекна из цялата къща. Завари мъжа си в кабинета на втория етаж. С гневни сълзи в очите и с глас, разтреперан от ярост, че се отнасят с нея толкова пренебрежително, тя се приближи до бюрото и с две ръце се облегна на него. После погледна Кал право в очите.

— Откога ти е хрумнала абсурдната идея, че онзи твой мазен лакей може да ми казва къде да ходя?

Калвин Уайтхол ледено изгледа жена си.

— Онзи „мазен лакей“, както наричаш Лу Нокс, не е имал друг избор, освен да изпълни нарежданията ми. Така че трябва да се сърдиш на мен, скъпа моя, не на него. Иска ми се само да можех да внуша същата преданост на цялата ни прислуга.

Джена усети, че е прекалила и отстъпи.