Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Някъде към седем и половина влезе една жена — обясни на детективите Гладис, като се наслаждаваше на усещането за значимост, резултат от вниманието, което й оказваха тези полицаи и още повече прокурорът, записващ всяка нейна дума.

— Моля ви, опишете я, госпожо Флугъл. — Ед Грийн, младият детектив, който я бе докарал от Стамфорд, се държеше много любезно.

„Чудя се дали родителите му са разведени — помисли си Гладис. — Ако е така, нямам нищо против да се запозная с баща му.“

— Защо не ме наричате просто Гладис? Всички ми викат така.

— Щом предпочитате, Гладис.

Тя се усмихна, после вдигна ръка пред устата си, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Жената, дето влезе първа… Чакайте да помисля… — Гладис прехапа устни. Нямаше да им каже, че онази жена я е ядосала, защото беше настояла да седне в сепарето в дъното. — Изглеждаше трийсетинагодишна, имаше къса, тъмна коса и носеше дрехи някъде към четирийсет и четвърти размер. Не съм сигурна. Беше с панталони и яке.

Разбираше, че те със сигурност знаят как е изглеждала жената и че се е казвала Анамари Скали, но и че трябва един по един да установят всички факти. Освен това, цялото това внимание ужасно й допадаше.

Каза им, че госпожа Скали си поръчала само кафе, дори без кифла или парче кейк, което означавало, разбира се, че бакшишът няма да е достатъчен, за да си купи даже пакетче дъвка.

Те се усмихнаха, но усмивките им бяха добродушни и Гладис ги прие като окуражителен знак.

— После влезе онази мадама. Човек веднага разбира, че двете хич не се обичаха.

Детектив Грийн й показа снимка.

— Това ли беше жената, която се е срещнала с Анамари Скали?

— Категорично!

— Как точно се държаха помежду си, Гладис? Помислете внимателно — може да се окаже важно.

— И двете бяха нервни — подчертано отвърна тя. — Когато донесох чая на втората, чух другата да й вика „госпожа Лаш“. Не успях да чуя какво си приказват, само отделни реплики, когато носех чая й после разчиствах една от масите до тяхната.

Гладис виждаше, че тази информация е разочаровала детективите, затова побърза да прибави:

— Но нямаше клиенти и след като измих пода, седнах на бара и ги загледах. В двете жени имаше нещо, дето ме правеше любопитна. Разбира се, по-късно се сетих, че миналата седмица съм видяла снимката на Моли Лаш във вестника.

— Какво забелязахте, докато наблюдавахте Моли Лаш и Анамари Скали?

— Ами, тъмнокосата жена, искам да кажа онази, дето се казваше Анамари Скали, ставаше все по-нервна. Честна дума, все едно, че се страхуваше от Моли Лаш.

— Казвате, че се страхувала, така ли, Гладис?

— Да, точно така. Не смееше да я погледне в очите и всъщност, не я обвинявам. Онази русата, искам да кажа госпожа Лаш — е, повярвайте ми, докато Анамари Скали приказваше, трябваше да видите изражението на госпожа Лаш. Ледено като айсберг. Определени не й харесваше какво чува… После видях, че госпожа Скали понечва да се изправи. Беше ясно, че й се ще да се маха колкото може по-скоро. Та затуй се насочих натам да видя дали не искат още нещо — нали разбирате, по още една чаша.

— Тя каза ли нещо? — едновременно попитаха детектив Грийн и прокурорът Виктор Пакуел.

— Чакайте да ви обясня — отвърна Гладис. — Анамари Скали се изправи. Госпожа Лаш я сграбчи за китката и не я пусна да си тръгне. После госпожа Скали се отскубна от нея и се втурна навън. Едва не ме събори, толкова бързаше.

— Какво направи госпожа Лаш? — попита Пакуел.

— Не успя да я последва веднага — каза сервитьорката. — Защото й донесох сметката. Беше долар и трийсет. Тя хвърли петачка на масата и изтича след госпожа Скали.

— Стори ли ви се разстроена? — попита прокурорът.

Гладис присви очи в драматичен опит да си спомни и да опише Моли Лаш.

— Бих казала, че изглеждаше странно, като че ли я бяха ударили в корема.

— Видяхте ли госпожа Лаш да влиза в колата си?

Гладис енергично поклати глава.

— Не. Когато отвори вратата и тръгна към паркинга, тя сякаш си говореше сама, после я чух да вика „Анамари“ и реших, че иска да каже още нещо на другата жена.

— Знаете ли дали Анамари Скали я е чула?

Гладис усещаше, че детективите ужасно ще се разочароват, ако им отговори, че не е сигурна. Тя се поколеба.

— Ами, трябва да е успяла да привлече вниманието й, защото госпожа Лаш пак извика името й и после прибави: „Почакай.“

— Извикала е на Анамари да почака!

„Наистина беше така, дали? — запита се Гладис. — Почти очаквах госпожа Лаш да се върне за рестото, но после видях, че единственото й желание е да настигне другата жена.“