Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Инстинктът обаче му подсказа, че трябва да отговори.

— Поне провери кой е, Рути — каза той.

Доктор Даниълс видя шокираното й изражение, когато секретарката погледна към него и прошепна:

— Моли Лаш.

За миг психиатърът като че ли се колебаеше какво да направи, стоейки с палто в ръката.

— Боя се, че докторът може вече да си е тръгнал, госпожо Лаш — каза Рути. — Току-що излезе. Ще се опитам да го настигна.

Моли Лаш. Даниълс се замисли, после отиде при бюрото и взе слушалката от ръката на Рути.

— Чух за Анамари Скали, Моли. С какво мога да ти помогна?

Той я изслуша и трийсет минути по-късно Моли пристигна в кабинета му.

— Съжалявам, че толкова се забавих, докторе. Полицията не ми позволи да взема колата си и трябваше да повикам такси.

Гласът й звучеше объркано, сякаш не можеше да повярва на собствените си думи. Очите й напомниха на Даниълс за кошута, попаднала под автомобилни фарове, макар че Моли явно не беше просто сепната. Не, изглеждаше измъчена. Той незабавно разбра, че има опасност да изпадне в същото летаргично състояние като след смъртта на Гари Лаш.

— Защо не се отпуснеш на кушетката, докато разговаряме, Моли? — предложи психиатърът. Тя седеше на стола срещу бюрото му. Тъй като не му отговори, доктор Даниълс се приближи до нея и я хвана под ръка. Можа да усети колко вцепенено е тялото й. — Хайде, Моли — помогна й да стане той.

Тя се остави да я води.

— Зная, че е много късно. Много любезно от ваша страна да ме приемете, докторе.

Даниълс си спомни за милото момиченце, което бе виждал в клуба. Златно дете, каза си той, съвършен продукт на възпитанието й неограничените възможности на семейството й. Кой би могъл да си помисли, че я очаква такова бъдеще, че ще я заподозрат в престъпление — второ престъпление — и че полицията отново ще претърсва дома й, за да търси улики срещу нея. Той печално поклати глава.

През следващия час тя се опита да обясни — не само заради него, но и заради самата себе си — точно защо е трябвало да разговаря с Анамари.

— Какво има, Моли? Кажи ми какво си мислиш.

— Просто сега осъзнавам, че навремето избягах в Кейп Код, защото бях побесняла. Но не защото разбрах за Анамари. Всъщност, докторе, изобщо не бях разгневена, че Гари има връзка с друга жена. Измъчваше ме това, че аз съм изгубила бебето си, докато тя е бременна. Това бебе трябваше да е мое.

Ужасен, Джон Даниълс зачака Моли да продължи.

— Докторе, исках да се срещна с Анамари, защото си мислех, че ако не съм убила Гари, може да го е извършила тя. Никой не е в състояние да докаже къде е била онази вечер. И знаех, че също е била бясна — разбрах го по гласа й, когато ги чух да разговарят по телефона.

— Попита ли я, когато се срещнахте снощи?

— Да. Отговори ми, че не го е убила и аз й вярвам. Но тя ми каза нещо ужасно. Гари се радвал, че съм изгубила бебето, защото щял да иска развод и то само щяло да усложни всичко.

— Мъжете често казват на другите жени, че възнамеряват да искат развод. В повечето случаи не е вярно.

— Зная. Може и наистина да я е лъгал, но не и за бебето.

— Анамари ли ти го каза?

— Да.

— Как се почувства ти?

— Докторе, тъкмо това ме плаши най-много. Мисля, че в този момент го мразех до мозъка на костите си само заради тези му думи.

„До мозъка на костите си“ — мислено повтори Даниълс.

Моли внезапно заговори със светкавична скорост.

— Знаете ли какво ми дойде наум, докторе? Онзи цитат от Библията: „Рахил скърбеше за изгубените си деца и не искаше да се примири.“ Спомних си как аз скърбях за бебето си. Тъкмо бях усетила, че отново започвам да живея и всичко свърши. В онзи момент се превърнах в Рахил, гневът ми се стопи и остана само скръбта.

Моли въздъхна и когато продължи, гласът й не изразяваше каквато и да е емоция.

— Анамари си тръгна преди мен, докторе. Когато излязох на паркинга, вече я нямаше. Имам съвсем ясен спомен, че се прибрах вкъщи и си легнах рано.

— „Съвсем ясен спомен“ ли, Моли?

— Докторе, ченгетата претърсват дома ми. Сутринта детективите се опитаха да разговарят с мен. Филип ми нареди да не споделям с никого, даже с Джен, какво ми е разказала Анамари Скали.

Тя отново се развълнува.

— Като миналия път ли е, докторе? Наистина ли съм извършила нещо ужасно, което после съм забравила? Ако е така и успеят да го докажат, няма да им позволя пак да ме върнат в затвора. Предпочитам да умра.

„Отново“ — помисли си Даниълс.

— Моли, откакто те освободиха, продължаваш ли да изпитваш същото чувство, че онази вечер, когато са убили Гари, в къщата е имало друг човек?