Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Хееей!

Тя се завъртя и видя петдесетинагодишна жена припряно да пресича моравата от съседната къща.

— Една трябва всеки момент да се прибере задъхано обясни тя, когато стигна при Фран. — Днес Уоли, синът й, беше много нервен, затова Една го заведе на лекар. Когато не си пие лекарството, Уоли става ужасен. Защо не я почакате у нас? Аз съм Марта Джоунс, съседката на Една.

— Много мило от ваша страна — искрено отвърна Фран. — Госпожа Бари не ме очаква, но наистина бих искала да я изчакам. — „И с удоволствие бих си побъбрила с вас“ — мислено прибави тя. — Аз съм Фран Симънс.

Марта Джоунс я покани в дневната, която очевидно бе приспособена от остъклената веранда.

— Тук е много приятно и така ще можем да видим Една, когато се прибере — поясни тя, докато носеше вдигащи пара чаши току-що сварено кафе.

— Най-много обичам кафето, когато е сварено в обикновена стара кафеварка — каза съседката. — Във всички онези нови машини не става със същия вкус. — Жената се отпусна на креслото срещу Фран. — Жалко, че Една трябваше да заведе Уоли на лекар, но поне не й попречи на работата. Тя работи при Моли Лаш три пъти седмично в понеделник, сряда и петък.

Фран кимна и си отбеляза да го запомни.

— Сигурно сте чували за Моли Лаш — рече Марта Джоунс. — Онази, дето съвсем наскоро я пуснаха от затвора, след като излежа присъда за убийството на мъжа си, а сега се носи слух, че щели да я арестуват и за убийството на любовницата му. Чували ли сте за нея, госпожо… извинявайте, не запомних името ви.

— Казвам се Симънс, Фран Симънс.

Тя видя изражението на Марта Джоунс и разбра какво й минава през ума. „Фран Симънс. Онази телевизионна репортерка, дъщерята на човека, дето отмъкна парите от фонда за библиотеката и после се самоуби.“ Фран се напрегна, но на лицето на по-възрастната жена се изписа съчувствие.

— Няма да се преструвам, че не зная за баща ти — тихо каза тя. — Навремето ми беше много мъчно за вас е майка ви.

— Благодаря ви.

А сега си в телевизията и правиш предаване за Моли. Явно знаеш всичко за нея, разбира се.

— Точно така.

— Е, сигурно Една ще те послуша. Нали може да те наричам Фран?

— Естествено.

— Снощи не мигнах цяла нощ и се чудех дали за Една не е опасно да работи при Моли Лаш. Искам да кажа, че е едно да убие мъжа си. Онова е било временна лудост, убедена съм. Искам да кажа, че той я е лъгал и прочее. Но ако по-малко от седмица след като са я пуснали от затвора, е убила любовницата му, според мен, тя съвсем е откачила.

Фран се замисли за онова, което й бе казал Гюс Бранд за Моли. Идеята, че е вманиачена убийца започваше да възприема епидемични размери, осъзна тя.

— Аз лично — продължи Марта, — не бих искала да оставам часове наред в една къща сама с такъв човек. Сутринта си поприказвах с Една — когато тръгваха с Уоли при доктора, — и й казах: „Една, какво ще се случи с Уоли, ако Моли Лаш се побърка и те фрасне по главата или те намушка с нож? Тогава кой ще се грижи за него?“

— Уоли нуждае ли се от много грижи?

— Когато си взима лекарството, няма проблем. Но когато не го взима, става голям инат и… хм, превръща се в друг човек, понякога става даже неуправляем. Вчера например взе ключа за къщата на Моли Лаш от връзката на Една. Искал да й отиде на гости. Разбира се, Една го застави да го върне.

— Взел е ключа за къщата на Моли Лаш, така ли? — опита се да овладее гласа си Фран, Някога правил ли го е досега?

— А, едва ли. Една не му позволява да ходи там. Доктор Лаш не даваше никой да пипа колекцията му от ранно американско изкуство. Очевидно някои от нещата са били доста ценни. Веднъж обаче Уоли отишъл там и взел нещо. Една беше съсипана. Нищо не счупил, но предметът бил скъп и доктор Лаш побеснял, разкрещял се и го изгонил от къщата. На Уоли хич не му хареса… А, виж, ето я и Една.

Настигнаха икономката на входната врата. Уплашеното й изражение, когато я видя с Марта Джоунс, още повече затвърди заключението на Фран, че жената крие нещо.

— Влизай вътре, Уоли — нареди на сина си тя.

Фран едва успя да зърне високия, приятен наглед трийсетинагодишен мъж, преди Една да го натика в къщата и да затвори вратата.

Когато се завъртя, за да погледне репортерката, на лицето й бяха избили гневни червени петна и гласът й трепереше.

— Госпожице Симънс — каза тя, — не зная защо сте тук, но имах много неприятна сутрин и в момента не мога да разговарям с вас.

— О, Една! — възкликна Марта Джоунс. — Уоли не се ли поуспокои?