Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Не е така — напрегнато отвърна той.

— С други думи, след като ме арестуват, пак ще ме пуснат под гаранция. Е, това му е хубавото на богатството, нали? Щастливите хора като мен могат просто да напишат чек.

— Престани, Моли — скара й се Фран. Тя отиде при нея и я хвана за раменете. — Когато започнах разследването, вярвах, че си убила съпруга си. После постепенно ме обзеха съмнения. Струваше ми се, че полицията е трябвало да проведе по-задълбочено следствието и навярно да провери още няколко версии. Но признавам, че ме обезпокои решението ти да откриеш Анамари Скали. После си се срещнала с нея и сега тя е мъртва. Макар все още да не съм убедена, че си патологична убийца, продължавам да храня сериозни съмнения. Мисля, че става въпрос за някаква безумно злостна мрежа от интриги и че си се оплела в нея като в паяжина. Разбира се, може и да греша. Възможно е наистина да си такава, за каквато те смятат деветдесет и девет процента от хората, но ти се кълна, че аз съм от оставащия един процент. И ще обърна и последния камък, но ще докажа, че ти не си виновна за смъртта на Гари Лаш и Анамари Скали.

— Ами ако грешиш? — попита Моли.

— Ако греша, Моли, ще направя всичко възможно да бъдеш пратена на място, където ще се чувстваш добре и ще те лекуват.

В очите на Моли блеснаха сълзи.

— Не искам да плача повече — каза тя. — Фран, ти си единственият човек, който е готов да допусне възможността, че съм невинна. — Моли погледна към адвоката. — Включително и ти, скъпи ми Филип, макар да зная, че си готов на всичко за мен. Включително Джена, която би поставила ръката си в огъня заради мен, включително родителите ми, които щяха да са тук, ако вярваха, че съм невинна. Мисля — и се надявам, — че не съм убила Гари и Анамари. В противен случай, обещавам ви, че повече няма да представлявам опасност за никого.

Фран и Филип Матюс размениха погледи. Двамата безмълвно се разбраха да не отвръщат на тази очевидна заплаха за самоубийство.

„Грациозна, макар и измъчена“ — помисли си Фран, докато Моли сервираше обяда от скъп порцеланов поднос с тънко столче и позлатена основа. Салфетките с изящни флорални мотиви върху масата бяха комплект с гоблена на стената.

Към градината гледаше огромен френски прозорец. Няколкото зелени филизи навън предизвестяваха края на зимата. В дъното на двора Фран забеляза алпинеум и си спомни за нещо, за което искаше да разговаря с Моли.

— Моли, онзи ден те питах за ключовете от къщата. Не спомена ли нещо за резервен ключ?

— Винаги криехме един хей там. — Тя посочи по посока на алпинеума. — Една от скалите е фалшива. Хитро, не мислиш ли? Поне е по-добре, отколкото да криеш ключа за всеки случай в подвижното ухо на изкуствен заек.

— За всеки случай ли? — попита Филип.

— В случай, че забравиш своя.

— Ти забравяла ли си го, Моли? — небрежно подхвърли репортерката.

— Фран, нали знаеш, че съм добро момиче — с престорено сериозна усмивка отвърна Моли. — Винаги правя каквото трябва. Всички казваха така. Сигурно си го спомняш от училище.

— Да, и това беше самата истина — потвърди Фран.

— Някога се чудех какво ли ще е, ако пътят ми не е толкова гладък. Знаех, че животът ми е лек, че съм привилегирована. Възхищавах ти се, защото ти постигаше всичко със собствени усилия. Спомням си, че когато започна да играеш баскетбол, още беше нисичка, но тичаше адски бързо и те взеха в отбора.

„Моли Карпентър да се възхищава на мен! — удиви се Фран. — А аз си мислех, че дори не забелязва съществуването ми.“

— И после, когато умря баща ти, ми беше ужасно мъчно за теб. Хората винаги са уважавали татко, което е естествено — той го заслужава. Прекрасен баща е. Но твоят знаеше как да покаже колко се гордее с теб. Беше му в природата, а и ти му даваше тази възможност — докато при мен никога не е било така. Господи, спомням си изражението на баща ти, когато вкара победния кош в онзи последен мач. Беше страхотно!

„Престани, Моли — искаше да изкрещи Фран. — Моля те, стига!“

— Съжалявам, че животът му се обърка, Фран. Може да е било като сега с мен. Поредица от събития, които не сме в състояние да контролираме. — Тя остави вилицата си. — Фран, обядът е чудесен. Аз просто не съм гладна.

— Гари някога забравял ли си е ключа, Моли? — попита репортерката. Без да поглежда, тя усети, че Филип Матюс я наблюдава и се опитва да я накара да не измъчва повече Моли с въпроси.

— Гари ли? Да забрави нещо? Божичко, не. Той беше самото съвършенство. Винаги ми повтаряше, че едно от нещата, които обичал в мен, била предвидимостта. За разлика от повечето жени, аз никога не закъснявах, никога не си забравях ключовете в колата, нито ключовете за вкъщи. В това отношение бях пълна отличничка. — Тя замълча, после леко се усмихна, като че ли си спомняше нещо. — Странно, направи ли ти впечатление, че днес мисля като ученичка?