Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„С други думи — помисли си той, — знам, че знаеш коя съм и кой е баща ми, така че хайде да го пропуснем.“

— Доктор Лаш, бащата на Гари, беше нашият семеен лекар — отвърна Тим. — Приятен човек и добър лекар.

— Ами, Гари? — бързо попита Фран.

Тим присви очи.

— Всеотдаен лекар — безизразно рече той. — Преди баба ми да почине, направи всичко възможно за нея в болницата „Лаш“. Само няколко седмици преди собствената му смърт.

Не спомена, че когато баба му се разболя, за нея често се бе грижела Анамари Скали.

Анамари беше красива млада жена, отлична, медицинска сестра и мило, макар и простодушно момиче, спомни си той. Баба му я обожаваше. Всъщност, Анамари седеше до леглото й и плачеше, когато тя умираше. Колко сестри биха реагирали така, запита се Тим.

— Трябва да видя какво става в моя отдел — рече той. — По-късно ще поговорим, Гюс. Радвам се, че се запознахме, Фран. — После им махна с ръка и излезе от кабинета. Не смяташе, че е редно да й каже, че мнението му за Гари Лаш напълно се бе променило, след като научи за връзката му с Анамари Скали.

„Тя беше още невинно момиче — гневно си помисли Тим, — и в известен смисъл приличаше на Фран Симънс, жертва на егоизма на друг човек. Принудиха я да напусне работата си и града. Процесът привлече вниманието на цялата страна и за известно време името й не слизаше от клюкарските хроники.“

Зачуди се къде ли е сега. После с безпокойство се запита дали разследването на Фран Симънс няма да съсипе отново живота, който си бе изградила сега.

Анамари Скали енергично крачеше към скромната къща в Йонкърс, първата от всекидневната й обиколка по домовете на възрастните хора, за които се грижеше. След повече от пет години се беше примирила със съдбата си, поне до известна степен. Вече не и липсваше работата в болницата, която някога обичаше. Вече не гледаше всеки ден снимките на детето си. Бяха се договорили, че след петата му година осиновителите му не са длъжни да й ги изпращат. Бяха изтекли месеци, откакто получи последната снимка на момченце очертаващо се като същинско копие на баща си Гари Лаш.

Сега носеше моминското име на майка си, Санджело. Тялото й се бе закръглило и също като майка си и сестра си, вече носеше дрехи четирийсет и четвърти номер. Тъмната коса, някога спускала се до раменете й, беше къдрава, късо подстригана и плътно обрамчваше сърцевидното и лице. На двайсет и девет години тя изглеждаше точно такава, каквато е — опитна, практична и добродушна. Нищо във външния й вид не напомняше за сексапилната „друга жена“ от делото за убийството на доктор Гари Лаш.

По-предишната вечер Анамари бе гледала по новините изявлението на Моли Лаш. Видът на затвора „Найънтик“ й подейства ужасно. Оттогава я измъчваха спомените за онзи ден преди три години, когато отчаянието я накара да мине с колата си оттам. Беше се опитала да си представи как би се чувствала вътре.

„Защото мястото ми е там“ — яростно промълви тя, докато се изкачваше по напуканото бетонно стълбище към дома на госпожа Олсън. Но тогава куражът й я бе напуснал и тя се прибра направо в малкия си апартамент в Йонкърс. Малко оставаше да позвъни на онзи добронамерен адвокат, който се отнесе с толкова голямо търпение към нея в болницата „Лаш“, за да го помоли да й помогне да се предаде на щатската прокуратура.

Анамари позвъни на вратата на госпожа Олсън, отключи си с нейния ключ и бодро извика „Добро утро“. През пялото време имаше злокобното предчувствие, че новоразпаленият интерес към убийството на Лаш неизбежно ще насочи следите към нея. А тя не искаше да я открият.

Страхуваше се от този момент.

Калвин Уайтхол не обърна внимание на секретарката на Питър Блак, мина покрай бюрото й и отвори вратата на разкошния му ъглов кабинет.

Блак вдигна поглед от докладите, които четеше.

— Подраняваш.

— Не — изръмжа Уайтхол. — Снощи Джена се е видяла с Моли. Моли имаше нахалството да ми телефонира, за да ме предупреди да съм помогнел на Фран Симънс, репортерката от НАФ. Джена разказа ли ти за предаването, което онази Симънс щяла да прави за Гари по „По истински случай“?

Калвин Уайтхол кимна. Двамата мъже се спогледаха.

— Не е само това — безизразно рече Уайтхол. — Изглежда, че Моли опитва да открие Анамари Скали.

Блак пребледня.

— В такъв случай предлагам да я насочим по лъжлива следа. Нека гони вятъра — тихо отвърна той. — Това е по твоята част. И най-добре да пипаш предпазливо. Излишно е да ти напомням какво означава това и за двама ни.