Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Внезапно я изпълни топлота, когато се сети за Бобит Уилямс, заедно с която бяха играли в баскетболния отбор. „Дали още живее тук? — зачуди се Фран. — Тя беше и добра музикантка, опитваше се да ме накара да ходя с нея на уроци по пиано, но аз й казах, че е безнадеждно. Господ е пропуснал музикалната дарба сред заложбите ми.“

Докато се насочваше към Гринидж Авеню, тя с болка осъзна, че искрено й се иска да се види с някои от старите си училищни приятелки, поне с онези, за които си спомняте с нежност, като Бобит. „Двете с мама никога не разговаряхме за четирите ни години тук, но те все пак са част от живота ни и навярно е време да го призная — помисли си Фран. — Тук съм обичала толкова много хора и може би срещата с тях ще ми подейства благотворно. Кой знае — каза си тя, докато търсеше адреса на доктор Даниълс в бележника си, — някой ден може наистина да се върна в този град, без отново да преживея гнева и срама, измъчващи ме от мига, в който разбрах, че баща ми е измамник.“

Доктор Джон Даниълс я придружи до кабинета си под строгия поглед на Рути. Онова, което видя във Фран Симънс, веднага му хареса — спокойна, любезна млада жена, облечена елегантно, макар и спортно.

Под шлифера тя носеше кафяво сако от туид и жълто-кафяв панталон. Къдравата й светлокестенява коса се спускаше до раменете. Психиатърът внимателно я наблюдаваше, докато Фран се настаняваше на стола с лице към него. Наистина изглеждаше много привлекателна. Но най-силно му въздействаха очите й — с толкова необичаен оттенък на сиво-синьото. Когато се усмихнеше, те ставаха още по-сини, а когато се затвореше в себе си, посиняваха, помисли си той. Внезапно осъзнал, че я подлага на прекалено сериозен анализ, доктор Даниълс поклати глава. Не можеше да не признае пред себе си, че вниманието му е предизвикано от информацията на Рути за бащата на Фран. Надяваше се, че репортерката не го е забелязала.

— Докторе, знаете, че имам намерение да подготвя предаване за Моли Лаш и смъртта на съпруга и — директно започна тя. — Разбрах, че Моли ви е дала разрешение да разговаряте открито с мен.

— Точно така.

— Била ли е ваша пациентка преди убийството на мъжа й?

— Не. Познавах родителите й, най-вече от кънтри клуба. Срещал съм Моли там още като малка.

— Някога забелязвали ли сте да се държи агресивно?

— Никога.

— Вярвате ли, че не е в състояние да си спомни подробностите за смъртта на съпруга й? Почакайте, ще се изразя по друг начин. Вярвате ли, че не може да си спомни подробностите за смъртта на съпруга й или от момента, в който го е открила смъртно ранен?

— Вярвам, че Моли казва истината такава, каквато е според нея.

— По-точно?

— Случилото се в онази вечер е толкова мъчително, че тя го е скрила дълбоко в подсъзнанието си. Не зная дали някога ще го извади от там.

— Ако все пак възстанови част от спомените си за онази вечер — например за чувството си, че когато се е прибрала, в къщата е имало друг човек — смятате ли, че те ще са достоверни?

Джон Даниълс си свали очилата и избърса стъклата. После отново си ги сложи и в същото време осъзна, че колкото и да бе нелепо, е станал прекалено зависим от тях, че се чувства уязвим, ако говори без очила.

— Моли Лаш страда от дисасоциатиативна амнезия. Това означава бели петна в паметта, свързани с извънредно стресиращи и травмиращи събития. Очевидно в тази категория попада и смъртта на съпруга й, както и да е бил убит. Някои пациенти реагират добре на хипноза и са в състояние да си възвърнат важни, често достоверни спомени за събитието. Преди процеса Моли доброволно се съгласи да се подложи на хипноза, но нищо не излезе. Помислете за това. Тя беше емоционално опустошена след смъртта на съпруга си и се ужасяваше от предстоящия съд, с други думи, беше прекалено нестабилна, за да бъде успешно хипнотизирана.

— Има ли вероятност постепенно да възвърне цялата си памет, докторе?

— Иска ми се да можех да ви отговоря, че Моли има шанс да възстанови спомените си и да изчисти петното от името си. Честно казано обаче, според мен, каквото и да смята, че си е спомнила, няма да е непременно достоверно. Ако възвърне паметта си за случилото се онази вечер, има голяма вероятност да е запълнила празнотата с онова, което й се иска да се е случило. Тя може искрено да вярва, че наистина си спомня, но това не означава задължително, че се е случило точно така. Състоянието се нарича „ретроспективна подмяна на паметта“.

Когато се върна в автомобила си, Фран поседя няколко минути и обмисли следващия си ход. Наближаваше три и петнайсет. Офисите на „Гринидж Таим“ се намираха само на няколко преки. Внезапно се сети за Джо Хътник. Той работеше там и бе отразил освобождаването на Моли от затвора. Джо категорично я смяташе за виновна. „Дали не е отразявал и процеса й?“ — зачуди се тя.