Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Струваше й се сериозен човек и очевидно познаваше града.

„Може би го познава прекалено добре“ — прошепна някакъв глас в главата й. Навярно се бе занимавал и със самоубийството на баща й. Наистина ли искаше да се обърне към него?

Гъсти сиви облаци скриха късното зимно слънце. Март, толкова капризен месец, каза си Фран, докато продължаваше да се чуди какво да направи. Защо да не рискува, реши накрая тя и извади клетъчния си телефон.

Петнайсет минути по-късно вече се ръкуваше с Джо Хътник в малкия му офис в претъпкания с компютри отдел „Новини“ на „Гринидж Таим“. Петдесетинагодишен, с гъсти тъмни вежди и будни, интелигентни очи, той я покани да седне на миниатюрния диван, половината от който беше затрупан с книги.

— Какво те води в „Преддверието на Нова Англия“, както е известен нашият чудесен град, Фран? — Джо не изчака да му отговори. — Не, момент да се сетя. Моли Лаш. Носи се слух, че готвиш предаване за нея по „По истински случай“.

— Слухът се разнася прекалено бързо — отвърна тя. — Джо, може ли да разговаряме откровено?

— Разбира се. Стига това да не ми коства някой сензационен репортаж.

Фран повдигна — вежди.

— Ти определено си мой тип. Въпросът ми е дали си отразявал процеса на Моли?

— Че кой от колегите не е? Тогава нямаше нищо друго интересно и процесът ни запълваше новините.

— Джо, мога да изтегля цялата нужна информация от Интернет, но колкото и свидетелски показания да прочетеш, много по-лесно е да прецениш истината на основата на поведението на свидетелите, особено при кръстосан разпит.

— Категорично.

— Следващият въпрос. Какво мислиш за доктор Гари Лаш?

Джо Хътник се отпусна на стола си и започна да се върти насам-натам, докато обмисляше отговора си. После бавно произнесе:

— Прекарал съм в Гринидж целия си живот, Фран. Майка ми е на седемдесет и шест. И досега разказва за това как преди четирийсет години сестра ми се разболя от пневмония. Тогава била на три месеца. По онова време лекарите посещаваха болните по домовете. От болницата не ти казваха да замъкнеш болното хлапе в спешно отделение, нали?

Хътник престана да се върти и скръсти ръце на бюрото.

— Живеехме на върха на много стръмен хълм. Доктор Лаш, имам предвид Джонатан Лаш, бащата на Гари, не успял да стигне с колата си догоре. Колелата забоксували. Затова се изкачи до къщата ни пеш. В единайсет часа вечерта. Беше зима и снегът стигаше до коленете. Спомням си, че го видях да застава до сестра ми. После я отнесе под силната светлина на кухненската лампа и я постави върху одеяла на масата. Остана при нея три часа. Даде й двойна доза пеницилин и преди да си тръгне, възстанови нормалното й дишане и й смъкна температурата. Сутринта пак дойде да я прегледа.

— Гари Лаш такъв тип лекар ли беше? — попита Фран.

Хътник се замисли за миг.

— В Гринидж все още има мнозина всеотдайни лекари, пък и навсякъде другаде, предполагам. Дали Гари е бил такъв? Честно казано, не мога да ти отговоря, Фран, но доколкото ми е известно, двамата с партньора си доктор Питър Блак повече са се занимавали с деловия аспект на медицината, отколкото с лекарска практика.

— И изглежда, че са преуспявали. Откакто я видях за последен път, болницата „Лаш“ е станала двойно по-голяма — отбеляза Фран. Надяваше се, че гласът й няма да я издаде.

— Откакто баща ти почина там — бързо изрече Хътник. — Виж, Фран, тук съм от много време. Познавах баща ти. Беше чудесен човек. Излишно е да казвам, че подобно на много други тукашни жители, не бях очарован, когато всички дарения изчезнаха яко дим. Онези пари бяха предназначени за построяване на библиотека в един от по-бедните райони на града, за да привлича местните деца.

Фран потръпна и извърна очи.

— Извинявай — каза Хътник. — Не биваше да споменавам за това. Да се върнем на Гари Лаш. След смъртта на баща си той повика от Чикаго приятелчето си от студентските години доктор Питър Блак. Двамата превърнаха клиниката на Джонатан Лаш в болницата „Лаш“. Създадоха „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, един от най-процъфтяващите здравноосигурителни фондове.

— Какво е мнението ти за здравноосигурителните фондове по принцип? — попита тя.

— Каквото и на повечето хора. Смърдят. Даже по-надеждните, а мисля, че „Ремингтън“ е от тях — поставят лекарите между чука и наковалнята. Повечето доктори трябва да членуват поне в един, което, разбира се, означава, че диагнозите им подлежат на ревизия. Ако, според тях, някой пациент се нуждае от друг специалист, преценката им може да не бъде взета под внимание. Освен това, принудени са да чакат, докато получат парите им — дотолкова, че мнозина изпадат в деликатно финансово положение. Пациентите се препращат в отдалечени болници, само за да ги обезкуражат да ходят на лекар. И макар че има достатъчно лекарства, за да облекчат живота на хората, онези, които решават дали да ти ги дадат, печелят от това да не ги получиш. Страхотен прогрес, какво ще кажеш? — Джо възмутено поклати глава. — В момента „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, с други думи генералният директор доктор Питър Блак и председателят Калвин Уайтхол, нашите местни величия, водят преговори с щатските власти за разрешение да погълнат четири по-малки здравноосигурителни фонда. Ако успеят, акциите на компанията ще полетят нагоре като волни птички. Имали някакъв проблем? Всъщност, не. Само дето „Америкън Нашънъл Иншуърънс“ също искат да лапнат по-малките фондове, а се говори, че можели да се опитат да превземат с щурм и самия „Ремингтън“.