Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Питър Блак ядосано захвърли докладите върху бюрото.

— Всичко това са потенциални примери за професионална небрежност.

— Разкарай ги.

— Точно така възнамерявам да постъпя.

Калвин Уайтхол внимателно наблюдаваше партньора си. Забеляза слабото треперене на ръката и струпаните капиляри по бузите и брадичката му.

— Трябва да спреш онази репортерка и да не допуснеш Моли да открие Анамари — ледено произнесе той. — Междувременно не е зле да пийнеш нещо.

Още когато се запозна с Тим Мейсън, Фран разбра, че миналото й му е известно. „Вече трябва да свикна с това — помисли си тя. — В Гринидж постоянно ще виждам същата реакция. Просто трябва да съберат две и две. Фран Симънс ли? Я почакай. Симънс… Онзи замислен поглед, Защо ли това име ми звучи познато? О, разбира се. Баща й беше онзи, който…“

Тази нощ не спа добре и когато на следващата сутрин отиде на работа, се чувстваше отвратително. На бюрото я очакваше нещо, което незабавно й напомни за кошмарите й — съобщение от Моли Лаш с името на психиатъра, лекувал я преди процеса: „Свързах се с доктор Даниълс. На прага на пенсионирането е, но с удоволствие ще те приеме. Кабинетът му се намира на Гринидж Авеню.“

Доктор Даниълс, адвокатът Филип Матюс, доктор Питър Блак, Калвин и Джена Уайтхол, Една Бари — това бяха хората, с които Моли й предлагаше да се срещне за начало, но Фран имаше предвид и други. Например Анамари Скали.

Тя взе съобщението и внимателно го проучи. „Ще започна с доктор Даниълс“ — реши репортерката.

Джон Даниълс очакваше да му се обади по телефона. Той й предложи да се видят още същия следобед, стига да й е удобно. Макар да беше навършил седемдесет и пет и почти да не работеше, той не можеше окончателно да се откаже от практиката си, въпреки увещанията на жена му. От него все още зависеха прекалено много хора, на които искаше да помогне.

Един от малцината пациенти, с които смяташе, че се е провалил, бе Моли Карпентър Лаш. Познаваше я от малка и понякога вечеряше с родителите й в клуба. Тя беше прекрасно момиче, винаги любезно и с неприсъщо за годините й самообладание. Нищо в поведението или в многобройните тестове, които проведе след арестуването й не предполагаше, че е способна на агресивното избухване, довело до смъртта на Гари Лаш.

Секретарката му Рути Ройтънбърг работеше при него от двайсет и пет години и си бе извоювала привилегията открито да изказва мнението си и да му разказва клюките. След като научи за предстоящото посещение на Фран Симънс в два часа, тя попита:

— Докторе, нали знаете чия дъщеря е тя?

— Трябва ли да зная? — меко попита Даниълс.

— Спомняте ли си онзи човек, който открадна всичките пари от фонда за библиотеката и после се самоуби? Фран Симънс е негова дъщеря. Била е съученичка на Моли в „Крандън Академи“.

Психиатърът положи всички усилия да скрие удивлението си. Отлично си спомняше Франк Симънс. Самият той бе дарил десет хиляди долара на фонда. Пари на вятъра, както се оказа, благодарение на Симънс.

— Моли не стигна до такива подробности. Предполагам, че не го е смятала за важно.

Мекият му укор остана незабелязан.

— Ако бях на нейно място, щях да си сменя името — каза Рути. Всъщност, мисля, че е разумно Моли също да си смени фамилията, да се премести оттук и да започне наново. Нали знаете, докторе, всички смятат, че щеше да е много по-добре, ако вместо пак да разбунва духовете, просто беше казала колко много съжалява, че е убила онзи нещастник, съпруга й.

— Ами ако има друго обяснение за смъртта му?

— Докторе, само наивниците могат да повярват на такива измишльотини.

Фран имаше излизане в ефир чак привечер, така че можеше да прекара утрото в кабинета си и да уговори интервютата. Щом свърши, тя си купи сандвич и кока-кола, хапна в колата и в 12:15 потегли за Гринидж. Тръгна рано, за да има време преди срещата с доктор Даниълс да обиколи града и да си припомни местата, които познаваше от едно време.

След по-малко от час пристигна в предградията на Гринидж. През нощта бе паднала лека снежна покривка и дърветата, храстите и моравите искряха под късното зимно слънце.

„Тук наистина е прелестно — помисли си Фран. — Не мога да обвинявам татко, че е искал да стане част от Гринидж.“ Бриджпорт, откъдето произхождаше баща й, беше само на половин час път на север, но между начина на живот в двете места зееше огромна пропаст.

„Крандън Академи“ се намираше на Раунд Хил Роуд. Тя бавно мина покрай кампуса, възхити се на прекрасните му каменни сгради, спомни си за прекараните тук години, за приятелките си и за момичетата, които познаваше само бегло. Едно от тях беше Джена Греъм, сега Джена Уайтхол. Двете с Моли бяха много близки, каза си Фран, въпреки че бяха невероятно различни. Джена беше по-властна и контактна, докато Моли се държеше изключително дистанцирано.