Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Моли беше дала на Фран списък на хората, които репортерката можеше да започне да интервюира. На първо място стоеше партньорът на съпруга й доктор Питър Блак…

„След смъртта на Гари той не пожела да разговаря с мен“ — каза тя.

После идваше Джена Уайтхол:

„Спомняш си я от «Крандън», Фран.“

Съпругът на Джена — Кал:

„Когато имаха нужда от пари, за да създадат «Ремингтън», Кал уреди финансирането“ — поясни Моли.

Нейният адвокат Филип Матюс:

„Всички го смятат за невероятен, защото успя да ми извоюва лека присъда и след това да ме освободят условно. Щях повече да го харесвам, ако поне мъничко се съмняваше във виновността ми.“

Една Бари:

„Когато вчера се върнах, всичко беше в идеален ред. Като че ли изобщо не са изтекли пет и половина години.“

Фран я помоли да поговори с всеки от списъка и да им съобщи, че ще ги потърси. Но когато Една Бари й се обади, преди да си тръгне, Моли предпочете да не й споменава нищо.

Накрая отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че на идване госпожа Бари е наминала през деликатесния магазин. Там бяха ръженият хляб с кимион, пушената шунка и швейцарското сирене, за които я бе помолила. Тя ги извади и с наслада си приготви сандвич, после взе любимата си горчица с подправки.

„И туршия — помисли си Моли. — Не ми се е прияждала от години.“ Тя неволно се усмихна, отнесе чинията си на масата, направи си чай, после потърси местния вестник, който още не беше разгръщала.

Потръпна, когато видя снимката си на първа страница. Надписът отдолу гласеше: „Освобождават Моли Карпентър Лаш след пет и половина години затвор“. Репортажът повтаряше подробностите около смъртта на Гари, признаването й за виновна и изявлението й на излизане от затвора.

Най-трудно й бе да прочете материала за семейството си. В статията се разказваше за предците й, стълбове на обществото в Гринидж и Палм Бийч, изреждаха се техните постижения и благотворителна дейност. Споменаваше се и за забележителната кариера на баща й, както и за тази на бащата на Гари, а също и за образцово действащия здравноосигурителен фонд, основан от Гари и доктор Питър Блак.

„Те са добри хора, постиженията им са забележителни, но заради мен всичко е превърнато в злостни клюки“ — помисли си Моли. Вече не изпитваше глад и побутна чинията със сандвича настрани. Както и по-рано през деня, я обзе умора и сънливост. В затвора я бяха лекували от депресия и психиатърът й бе препоръчал да отиде при лекаря, при когото е ходила преди процеса.

— Ти ми каза, че си харесвала доктор Даниълс, Моли. Чувствала си се спокойно с него, защото ти е вярвал, че не си спомняш нищо за смъртта на Гари. Не забравяй, изтощението е един от симптомите на депресията.

Докато разтриваше челото си и се опитваше да предотврати започващото главоболие, тя си помисли за доктор Даниълс и си каза, че е трябвало да включи името му в списъка на Фран. Може би имаше смисъл да се срещне с него. По-важно обаче беше да му позвъни и да му каже, че ако телефонира Фран Симънс, той има разрешението й свободно да разговаря за нея с журналистката.

Моли се изправи, изхвърли остатъка от сандвича в боклукомелачката, взе чая си и тръгна нагоре по стълбището. После се върна обратно. Звукът на телефона беше изключен, но тя реши да провери секретаря.

Вече имаше нов номер. Знаеха го съвсем малко хора, само родителите й, Филип Матюс и Джена. Приятелката й бе звънила два пъти. „Моли, не ме интересува какво ще ми отговориш, довечера идвам — гласеше съобщението й. — Ще донеса вечеря към осем.“

„Щом настоява, с радост ще се срещна с нея“ — призна пред себе си Моли на път за спалнята. Там допи чая си, събу си обувките, легна, придърпа завивката и веднага потъна в сън.

Сънищата й бяха разпокъсани. Намираше се в къщата. Опитваше се да разговаря с Гари, но той не можеше да я познае. После се разнесе шум. Онзи шум. Какво беше това? Само да успееше да разбере и всичко щеше да се изясни.

Събуди се в шест и половина и откри, че по лицето й се стичат сълзи. „Може би е добър признак“ — помисли си тя. По време на разговора с Фран плака за пръв път от онази седмица в Кейп Код преди близо шест години. Тогава плачеше през цялото време. Когато научи за смъртта на Гари, като че ли нещо в нея завинаги пресъхна.

Моли неохотно стана, наплиска лицето си с вода, вчеса се и се преоблече с бежов пуловер и спортен панталон. После реши да си сложи обеци и лек грим. Когато идваше на свиждане в затвора, Джена я караше да се гримира. „Недей да забравяш девиза ни, Мол! Винаги една крачка напред. “