Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Нямам представа. Научих, че бебето се родило през лятото след смъртта на Гари и че го е дала за осиновяване.

— Подозираше ли, че Гари има връзка с друга жена?

— Никога. Имах му пълно доверие. В деня, в който разбрах, бях горе и вдигнах слушалката, за да се обадя. Гари ме беше изпреварил. Понечих да затворя, но го чух да казва: „Изпадаш в истерия, Анамари. Ще се погрижа за теб и ако решиш да запазиш детето, ще те подкрепя.“

— Как ти се стори той?

— Ядосан и нервен. Почти паникьосан.

— Какво отговори Анамари?

— Каза нещо от рода на „Как може да съм била такава глупачка?“ и затвори.

— А, ти какво направи, Моли?

— Бях шокирана, смаяна. Втурнах се на долния етаж. Гари седеше на бюрото си и тъкмо се канеше да тръгва за работа. Познавах Анамари от болницата. Казах му какво съм чула. Той веднага призна, че имал връзка с нея, но заяви, че постъпката му била безразсъдна, и че искрено се разкайвал. Едва не се разплака. Умоляваше ме да му простя. Бях бясна. После дойде време да тръгва за болницата. За последен път го видях жив, когато затръшнах вратата след него. Ужасно е да живееш с такъв спомен.

— Обичаше го, нали? — попита Фран.

— Обичах го и му вярвах или поне така си мислех. Вече не съм толкова сигурна. Понякога се чудя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Така или иначе, сигурна съм, че онази вечер, когато се върнах от Кейп, по-скоро се чувствах наранена и тъжна, отколкото разгневена. — В очите на Моли пролича невероятна мъка. Тя обгърна с ръце раменете си и изрида: — Не разбираш ли защо трябва да докажа, че не съм го убила?

Пет минути по-късно Фран си тръгна. Инстинктът й подсказваше, че в този изблик на Моли се крие обяснението на настойчивото й желание да бъде оправдана. „Тя е обичала съпруга си и е готова на всичко, за да открие някой, който да докаже, че не го е убила. Навярно наистина не помни, но все пак мисля, че го е извършила. НАФ само ще си изгуби времето и парите, опитвайки се да подложи на съмнение вината й. Ще го кажа на Гюс — помисли си Фран, — но преди това ще издиря всичко възможно за Гари Лаш.“

По пътя за Мерит Паркуей тя импулсивно заобиколи, за да мине покрай болницата „Лаш“, издигаща се на мястото на някогашната частна клиника, основана от бащата на Гари — Джонатан Лаш. Тъкмо там бяха откарали баща й след самоубийството му.

Фран с удивление видя, че сега болницата е два пъти по-голяма от преди. Пред главния вход имаше светофар и тя намали скоростта достатъчно, за да пропусне зелената светлина. Докато чакаше на червено, разгледа болницата, достроените впоследствие крила, новата сграда вдясно и паркингът на няколко нива.

Прониза я мъчителна болка, докато търсеше прозореца, до който беше стояла в очакване на информация за баща си, макар инстинктивно да разбираше, че вече никой не може да му помогне.

Трябваше да дойде и да поговори с хората тук, помисли си тя. Светна зелено и пет минути по-късно Фран излезе на Мерит Паркуей. Докато шофираше на юг сред скоростния трафик, тя разсъждаваше над връзката между Гари Лаш и Анамари Скали, млада сестра от болницата, безразсъдно неблагоразумие, което му, бе струвало живота.

„Но дали е било само неблагоразумие?“ — изведнъж се запита репортерката.

Имаше вероятност да се окаже, че също като баща й, той е допуснал невероятна грешка, но че иначе е бил виден гражданин, прекрасен и всеотдаен лекар, когото хората още помнят.

„А може би не — напомни си Фран, докато пресичаше щатската граница между Кънектикът и Ню Йорк. — Достатъчно отдавна съм журналистка, за да очаквам неочакваното.“

След като изпрати Фран Симънс до вратата, Моли се върна обратно в кабинета. В 13:30 ч. в стаята влезе Една Бари.

— Моли, ако нямаш нищо за мен, вече ще си тръгвам.

— Всичко е наред, благодаря ви, госпожо Бари.

Възрастната жена неуверено стоеше на прага.

— Иска ми се да ми беше позволила да ти приготвя нещо за обяд.

— Още не съм гладна, наистина.

Гласът й звучеше глухо. Една виждаше, че е плакала. Угризенията и страхът, които бяха преследвали икономката в продължение на близо шест години, внезапно отново я връхлетяха. „О, Господи — помоли се тя. — Моля те да ме разбереш. Не можех да постъпя другояче.“

Госпожа Бари се върна в кухнята, облече си канадката и завърза шала под брадичката си. Взе връзката с ключове от плота, погледна я за миг и конвулсивно я стисна в юмрук.

Двайсет минути по-късно тя вече беше в скромния си гленвилски дом. Трийсетгодишният й син Уоли гледаше телевизия в дневната. Когато майка му влезе, той не откъсна очи от екрана, но поне й се стори спокоен. Някои дни, когато беше под въздействието на лекарството си, той ставаше толкова раздразнителен, помисли си тя.