Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Това включваше почти всички възможности, реши Фран, после осъзна, че мисли за времето и пътните условия, защото е нервна.

Докато автомобилът я приближаваше към Гринидж и срещата й с Моли Карпентър Лаш, тя постоянно се връщаше към самоубийството на баща си. Знаеше причината. По пътя за дома на Моли щеше да мине покрай „Барли Армс“, ресторантът, в който ги бе завел с майка й на последната им семейна вечеря.

Връхлетяха я подробности, за които не се беше сещала от години, странни дребни факти, кой знае защо останали в паметта й. Помисли си за вратовръзката, която носеше баща й — ситен шахматен орнамент на син фон. Ужасно скъпа вратовръзка — когато получиха сметката, майка й не успя да се сдържи. „Да не е шита със златни конци, Франк? Това е безбожна цена за някакво си парче плат“ — упрекна го тя.

„Онази вечер си я сложи за пръв път — помисли си Фран. — В ресторанта мама се пошегува, че я пазел за завършването ми. Дали е вложил нещо символично в това, че бе сложил нещо толкова екстравагантно скъпо, макар да е знаел, че се кани да се самоубие заради финансови проблеми?“

Отбивката за Гринидж наближаваше. Фран излезе от 1–95, като отново си напомни, че Мерит е много по-пряк път, после се съсредоточи върху местните улици. Само след три километра те щяха да я отведат в квартала, в който беше прекарала четири години от живота си. Откри, че трепери, въпреки топлината в колата.

Четири от най-важните й години, каза си тя. Определено.

Докато минаваше покрай „Барли Армс“, Фран не откъсваше очи от пътя пред себе си и не си позволи дори бегъл поглед към отчасти скрития паркинг, където баща и бе седнал на задната седалка на автомобила им и се бе самоубил.

Съзнателно избегна и улицата, на която бяха живели през онези четири години. Друг път, реши тя. Няколко минути по-късно спря пред дома на Моли, двуетажна къща с мазилка, боядисана в слонова кост, и тъмнокафяви капаци на прозорците.

Едва натисна звънеца и вратата се отвори. На прага застана пълна, шейсетинагодишна жена със сива коса и остри птичи очи. Фран разпозна лицето й от снимките във вестникарските материали за процеса. Една Бари, икономката, дала такива унищожителни показания срещу Моли. „Защо ли отново я е наела?“ — зачуди се Фран.

Докато си събличаше шлифера, по стълбището се разнесоха стъпки. Миг по-късно се появи Моли и бързо пресече фоайето, за да я посрещне.

Известно време двете стояха една срещу друга и се изучаваха. Моли носеше джинси и синя риза с навити до лактите ръкави. Косата й беше вдигната нагоре и небрежно прихваната с шнола, така че кичурите падаха около лицето й. Както бе забелязала Фран още пред затвора, тя изглеждаше ужасно слаба и покрай очите й започваха да се образуват фини бръчици.

Репортерката носеше любимото си всекидневно облекло, отлично ушит костюм с панталон на тънко райе, но сега внезапно се почувства прекалено издокарана. После рязко си напомни, че ако има намерение да се справи добре с тази задача, трябва да разграничи настоящата си самоличност от неуверената тийнейджърка в „Крандън“.

Моли заговори първа.

— Страхувах се, че ще се откажеш, Фран. Вчера толкова се изненадах, когато те видях пред затвора, и ужасно се впечатлих, когато снощи се появи по новините. И тогава ми хрумна безумната идея, че навярно би могла да ми помогнеш.

— Защо да се отказвам, Моли? — попита Фран.

— Гледала съм „По истински случай“. В затвора всички редовно го следяхме и зная, че хората от екипа сериозно разследват случаите, с които се заемат. Но очевидно опасенията ми са били неоснователни, щом си тук. Да започваме. Госпожа Бари е направила кафе. Искаш ли?

— С удоволствие.

Фран я последва надясно по коридора. По пътя успя да хвърли поглед в дневната и забеляза стилните, скъпи мебели.

Моли спря пред вратата, на кабинета.

— Фран, това беше кабинетът на Гари. Тук са го открили. Просто си помислих, че преди да седнем, бих искала да ти покажа нещо.

Тя влезе в стаята и застана до канапето.

— Тук беше бюрото на Гари. Гледаше към предните прозорци, което означава, че е бил с гръб към вратата. Твърдят, че съм влязла, взела съм статуетката от масичката, която стоеше хей там — Моли отново посочи с ръка, — и съм му разбила главата с нея.

— И ти се съгласи да се признаеш за виновна, защото двамата с адвоката ти сте сметнали, че съдебните заседатели ще ти дадат по-лека присъда — тихо рече репортерката.

— Фран, ела и застани на мястото на бюрото. Аз ще се върна във фоайето. Ще отворя и после пак ще затворя входната врата. Ще те повикам по име. След това ще дойда тук. Моля те, просто го направи заради мен.