Мери Кларк - Пак ще се срещнем

С чаша горещ чай в ръка, Моли се обади на родителите си.

— Да, чудесно е, че съм си вкъщи. Не, наистина за известно време трябва да остана сама. Не задълго.

После изслуша съобщенията на телефонния секретар. Джена Уайтхол, най-добрата й приятелка, единственият човек, освен родителите й и Филип, на когото беше позволила да я посещава в затвора. Джена каза, че искала да се отбие за малко тази вечер, просто за да я поздрави със завръщането. Молеше да й позвъни, ако е съгласна.

Не, помисли си Моли. Не тази вечер. Не искаше да се вижда с никого, дори с Джена.

Тя проследи новините в шест по НАФ с надеждата да види Фран Симънс.

След края на емисията позвъни в студиото, свърза се с репортерката и я попита дали иска да се заеме с разследването.

После телефонира на Филип. Очевидното му неодобрение напълно отговаряше на очакванията й и тя се опита да не му обръща внимание.

След разговора с него се качи в спалнята, облече пуловер и спортен панталон и си обу стари чехли. Няколко минути поседя на тоалетката, като наблюдаваше отражението си в огледалото. Косата, й беше прекалено дълга и се нуждаеше от оформяне. Дали да не я направи малко по-светла, зачуди се Моли. Преди беше светла. Гари често се шегуваше, че косата й била прекалено руса и че според половина жени в града нямало начин да не се боядисва.

Тя бутна назад столчето и отиде при вградения гардероб. През следващия час систематично проучи цялото му съдържание и отдели настрани дрехите, които знаеше, че никога повече няма да облече. Някои от тях я караха несъзнателно да се усмихва, като светлозлатистата рокля и жакет, които бе носила на новогодишния купон в кънтри клуба онази последна година, и черния кадифен костюм, който Гари беше видял на витрината на „Бергдорфс“ и бе настоял да й купи.

Когато научи, че ще я освобождават, тя изпрати на госпожа Бари списък с покупки. В осем часа вечерта Моли отново слезе на долния етаж и започна да си приготвя вечерята, която от седмици очакваше с нетърпение: зелена салата с ароматичен оцет, хрупкав италиански хляб, затоплен във фурната, макарони с лек доматен сос и чаша кианти резерве.

Щом всичко беше готово, тя седна в бокса, уютно местенце с изглед към задния двор. Ядеше бавно, наслаждавайки се на пикантните макарони, хрупливия хляб, ароматната салата и кадифената мекота на виното, гледаше в мрака и предусещаше пролетта, до настъпването на която оставаха само няколко седмици.

Цветята щяха да закъснеят, помисли си Моли, но скоро всичко щеше да тъне в пъстрота. Беше си го обещала — отново да прекопае градината, да усети влажната, топла пръст, да се грижи за лалетата, да засади растения покрай настланата с плочи пътека.

Дъвчеше бавно, пирувайки в тишината, толкова различна от несекващия умопомрачителен шум в затвора. После разтреби кухнята, отиде в кабинета и седна в мрака, прегърнала коленете си с ръце. Притихна и се опита да си припомни звука, който навремето й беше подсказал, че в къщата има друг човек, онзи звук, познат и в същото време непознат, който почти от шест безкрайни години постоянно присъстваше в кошмарите й. Не се чуваше нищо друго, освен вятъра навън, и тиктакането на часовник.

Когато напусна студиото, Фран прекоси града към четиристайния си апартамент на Второ Авеню и Петдесет и шеста улица. Трудно се бе разделила с лосанджелиското си жилище, но сега съзнаваше, както й бе казал Гюс, че Ню Йорк наистина й е на сърцето.

„В края на краищата аз живях в Манхатън до тринайсетгодишна възраст — помисли си тя, докато пресичаше недалеч от «Цирк 2000» и се възхищаваше на обляния в светлина площад, който водеше към входа му. — После татко направи удар на стоковата борса и реши да се прави на богаташ.“

Тогава се бяха преместили в Гринидж и купиха къща съвсем близо до сегашния дом на Моли. Намираше се в скъп квартал на Лейк Авеню. Разбира се, оказа се, че не могат да си я позволят, после не можеха да си позволят автомобил, дрехи и така нататък. По всяка вероятност именно тогава той бе изпаднал в паника, че повече не е в състояние да печели на борсата, помисли си Фран.

Баща й обичаше активно да участва в градските дела и да се среща с много хора. Смяташе, че доброволците лесно печелят приятели и се хвърляше в какво ли не. Поне докато не започна да взима „назаем“ от фонда за библиотеката.

Ужасяваше я мисълта, че трябва да разопакова кашоните с багажа си, но суграшицата се усилваше и студът щипеше лицето й. Когато пъхна ключа в ключалката на апартамент 21 Е, вече не изпитваше такава умора.