Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Материалът за Моли Лаш беше чудесен, Фран.

— Търсят те по телефона, Фран, обади се на четвърта — разнесе се глас от съседната стая.

За нейна изненада я търсеше Моли Лаш.

— Фран, стори ми се, че сутринта те познах пред затвора. Радвам се, че си била ти. Благодаря за репортажа. Поне ти като че ли не си твърдо убедена, че съм убила Гари.

— Ами, определено ми се иска да ти вярвам, Моли. — Фран осъзна, че е стиснала палци.

Гласът на Моли Лаш стана колеблив.

— Чудя се дали не би проявила интерес към разследването на смъртта му? В замяна ще се съглася да направите предаване за мен. Моят адвокат ми каза, че са се обаждали от почти всички телевизии, но предпочитам да е някой познат, на когото мога да имам доверие.

— Разбира се, че се интересувам, Моли — отвърна Фран. — Всъщност, имах намерение да ти позвъня по същия въпрос.

Уговориха се да се срещнат на следващата сутрин в дома на Моли в Гринидж. Когато затвори слушалката, Фран погледна към Том Райън.

— Утре ще имам училищна среща — каза тя. — Сигурно ще е интересно.

Офисът на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ се намираше в болницата „Лаш“ в Гринидж. Главният изпълнителен директор доктор Питър Блак винаги пристигаше в кабинета си точно в седем часа сутринта. Твърдеше, че двата часа преди да дойдат останалите служители били най-продуктивните през целия ден.

Този вторник сутринта Блак включи телевизора на НАФ, нещо, което никога не правеше.

Дългогодишната му секретарка му беше казала, че Фран Симънс съвсем отскоро работи в мрежата и му напомни за кого става дума. Въпреки това се изненада, че тъкмо тя отразява освобождаването на Моли от затвора. Самоубийството на баща й бе станало само седмици след като Блак прие предложението на Гари Лаш да постъпи в болницата и впоследствие скандалът месеци наред бе продължил да вълнува града. Съмняваше се, че някой, живял по онова време в Гринидж, го е забравил.

Питър Блак гледаше сутрешните новини, защото искаше да види вдовицата на бившия си партньор.

Честите погледи към екрана, за да не пропусне момента, който чакаше, го принудиха накрая да остави химикалката и да свали очилата за четене. Блак имаше гъста тъмнокестенява коса, преждевременно посивяла по слепоочията, големи сиви очи и се държеше благо, с което предразполагаше новите си служители — поне докато не допуснеха фаталната грешка да се изпречат на пътя му.

В седем и трийсет и две най-после започна репортажът, който го интересуваше. Той мрачно наблюдаваше как Моли крачи до автомобила на адвоката си към портала на затвора. Когато заговори пред микрофоните, лекарят придърпа стола си по-близо до телевизора и се наведе напред, за да долови всеки нюанс в гласа и изражението й.

Дори усили звука, въпреки че отлично чуваше думите й. Когато Моли свърши, той се отпусна назад и скръсти ръце. Миг по-късно вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Домът на Уайтхол.

Слабият английски акцент на прислужницата винаги дразнеше Блак.

— Свържи ме с господин Уайтхол, Рита. — Нарочно не съобщи името си, но и нямаше нужда — тя добре познаваше гласа му. После чу, че някой вдига слушалката.

Калвин Уайтхол не си губи времето за встъпления.

— Гледах го. Поне е последователна в отричането на вината си.

— Не това ме тревожи.

— Зная. И на мен не ми харесва намесата на онази Симънс. Ако се наложи, ще се справим с нея — отвърна Уайтхол, после замълча за миг. — Ще се видим в десет.

Питър Блак затвори, без да се сбогува. Перспективата нещо да се обърка продължи да го гложди до края на деня, докато присъстваше на няколко съвещания на високо равнище, свързани с поглъщането на четири други здравноосигурителни фонда, сделка, която щеше да превърне „Ремингтън“ в един от основните фактори в изключително доходоносната здравноосигурителна система.

Когато докара Моли вкъщи, Филип Матюс понечи да влезе вътре заедно с нея, но тя го спря.

— Моля те, Филип, просто остави сака ми до вратата — рече тя. После иронично прибави: — Нали си чувал онази прословута реплика на Грета Гарбо „Искам остане сама“? Е, и аз искам същото.

Застанала на верандата на красивата къща, в която бяха живели с Гари Лаш, тя изглеждаше слаба и крехка. През двете години след раздялата с жена си, която вече имаше нов съпруг, Филип Матюс беше осъзнал, че навярно посещава затвора „Найънтик“ по-често, отколкото го изискват професионалните му задължения.

— Моли, намери ли някой да ти напазарува? — попита той. — Искам да кажа, имаш ли изобщо нещо за ядене?