Мери Кларк: Пак ще се срещнем

В един отвратителен мартенски ден седмица по-късно, вдигнала яката на шлифера си, пъхнала ръце в джобовете и нахлупила любимата си скиорска шапка, Фран чакаше сред тълпата от репортери пред портала на затвора. До нея стоеше операторът й Ед Ахърн.

Както обикновено, всички мърмореха — заради ранния час, смразяващата суграшица, носена от поривистия леден вятър. И естествено, предъвкваха случая, който преди пет и половина години беше присъствал на първа страница из цялата страна.

Фран вече бе записала няколко репортажа на фона на затвора. Рано сутринта предаде на живо първата си информация:

„… Намираме се пред портала на «Найънтик» в северната част на Кънектикът, само на няколко километра от границата на Роуд Айлънд. След малко ще излезе Моли Карпентър Лаш, която прекара пет и половина години зад решетките, след като се призна за виновна в непредумишлено убийство на съпруга си Гари Лаш.“

А сега, докато чакаше Моли, тя слушаше мненията на другите журналисти. Всички бяха единодушни, че Моли категорично е виновна, че имала дяволски късмет да се измъкне с толкова малка присъда и кого заблуждавала, че не можела да си спомни как смачкала черепа на онзи нещастник.

Когато видя иззад главната сграда на затвора да се появява тъмносин седан, Фран предупреди студиото:

— Излиза автомобилът на Филип Матюс — каза тя. Адвокатът на Моли бе пристигнал да я вземе половин час по-рано.

Ахърн включи камерата.

Другите също го забелязаха.

— Само си губим времето — отбеляза репортерът от „Поуст“. — Басирам се, че ще настъпят газта в момента, в който порталът се отвори. Хей, я чакайте!

Фран тихо заговори в микрофона:

— Колата, която ще отведе Моли Карпентър Лаш на свобода, току-що потегли. — После удивено зяпна при вида на слабата фигура, която крачеше до седана. — Чарли — каза тя на водещия на сутрешните новини, — Моли Лаш не е в автомобила, а върви до него. Обзалагам се, че ще даде изявление.

Запроблясваха светкавици, забръмчаха камери, ръце запротягаха микрофони. Моли Карпентър Лаш стигна до портала, спря и зачака да се отвори. Приличаше на дете, за пръв път видяло механична играчка, помисли си Фран.

— Моли сякаш не може да повярва на очите си — коментира тя.

Когато Моли излезе на пътя, журналистите незабавно я обкръжиха и я обсипаха с въпроси.

— Как се чувствате?

— Мислихте ли, че този ден някога ще настъпи…

— Ще посетите ли роднините на Гари…

— Смятате ли, че някога ще си спомните какво се е случило онази вечер…

Също като другите, Фран протягаше напред микрофона си, но съзнателно стоеше настрани. Беше убедена, че ако сега Моли я приеме за враг, ще унищожи всичките си шансове за бъдещо интервю.

Моли вдигна ръка.

— Моля ви, дайте ми възможност да говоря — бързо каза тя.

„Толкова е бледа и слаба — помисли си Фран. — Като че ли е била болна. Променила се е, не е само от годините.“ Тя внимателно се вторачи в нея. Някога златистата коса изглеждаше тъмна като веждите и ресниците й. По-дълга, отколкото в гимназията и прихваната с шнола на тила. Тази сутрин прекрасната й кожа имаше алабастров оттенък. Някога засмените устни бяха сериозни, сякаш от много отдавна не са се усмихвали.

Въпросите постепенно заглъхнаха и накрая настъпи тишина.

Филип Матюс беше слязъл от автомобила, и стоеше до нея.

— Не го прави, Моли. Няма да се хареса на комисията по условно освобождаване — настоя той, но тя не му обърна внимание.

Фран с интерес наблюдаваше адвоката. Новият Ф. Лий Бейли 3 3 Известен американски адвокат, един от основните защитници на О. Дж. Симпсън „бостънския удушвач“. — Б.пр. , каза си тя. Що за човек е? Матюс беше среден на ръст, русокос, със слабо, напрегнато лице. В ума й за миг проблесна образът на тигър, който пази малките си, наред с майка им. Нямаше да се изненада, ако насила натикаше клиентката си в колата.

— Нямам друг избор, Филип — отсече Моли.

Тя погледна право в камерите и ясно заговори в микрофоните:

— Благодарна съм, че си отивам у дома. За да ме освободят условно, трябваше да заявя, че съм единствена виновница за смъртта на съпруга си. Тогава признах, че доказателствата са категорични. И все пак, сега ще ви кажа следното: въпреки доказателствата, в душата си чувствам, че не съм способна да отнема живота на друго човешко същество. Зная, че не мога да докажа невинността си, но се надявам, че когато се прибера вкъщи и внеса известен ред в живота си, може би ще си спомня всичко от онази ужасна вечер. Дотогава няма да намеря покой, нито ще съм в състояние да започна да живея наново. — Тя замълча. Когато заговори, гласът й прозвуча по-твърдо. — Паметта ми постепенно започна да се възвръща. Спомних си, че открих Гари, умиращ в кабинета си. Напоследък ме преследва друго усещане за онази вечер. Струва ми се, че когато се прибрах, в къщата имаше още някой. Според мен, този някой е убил съпруга ми. Не вярвам убиецът да е плод на въображението ми. Той е от плът и кръв и аз ще го открия, за да го накарам да си плати за това, че отне живота на Гари и съсипа моя.