Мери Кларк: Пак ще се срещнем

— Да, така е — неохотно призна адвокатът.

— Тогава няма от какво да се страхуваш. От друга страна, ако съм права и съм уплашила някого, това може да ми струва живота. Е, ако щеш вярвай, но наистина искам да се случи. Защото ако ме открият убита, могат да заведат следствие, което едва ли автоматично ще приеме, че аз съм убила съпруга си.

Филип Матюс не отговори.

— Така е, нали, Филип? — развеселено попита Моли. — Ако умра, може би по-внимателно ще разследват убийството на Гари и в края на краищата ще открият убиеца.

„Чудесно е, че пак съм в Ню Йорк“ — помисли си Фран, докато гледаше от кабинета си към Рокфелер Сентър. Мрачното утро беше отстъпило място на студен, сив следобед, но въпреки това тя харесваше гледката, обичаше да наблюдава ярко облечените кънкьори, някои толкова грациозни, други едва пазещи равновесие. Специфичната смесица от талантливи и недодялани фигуристи, каза си Фран. После вдигна очи към „Сакс“ и се загледа към витрините на Пето Авеню, които осветяваха мартенския сумрак.

Тълпите, които в пет часа се заизсипваха по улиците, я убеждаваха, че подобно на хората по целия свят, в края на деня и нюйоркчани бързат да се приберат вкъщи.

„И аз съм готова да се прибера“ — реши тя и се пресегна за шлифера си. Денят беше тежък и все още продължаваше да бъде такъв. В седем без двайсет трябваше да излезе в ефир, за да направи нов репортаж за освобождаването на Моли Лаш от затвора. Едва след това можеше да си тръгне. Вече бе обикнала апартамента си на Второ Авеню и Петдесет и шеста улица с разкриващата се оттам гледка към небостъргачите и Ист Ривър, но не й се връщаше при все още неразопакованите кашони и сандъци, защото все някога щеше да й се наложи да подреди съдържанието им.

Поне кабинетът й беше в ред, помисли си Фран. Книгите й бяха в библиотеката зад бюрото. Саксиите с растения разнообразяваха скучната офис мебелировка. Бежовите стени бяха изпъстрени с репродукции на импресионистични картини.

Когато сутринта двамата с Ед Ахърн се бяха върнали в службата, тя мина през кабинета на Гюс Бранд.

— Ще изчакам една-две седмици, после ще се опитам да си уредя среща с Моли — обясни Фран, след като обсъдиха неочакваното й изявление за пресата.

Гюс енергично дъвчеше никотиновата дъвка, която по никакъв начин не облекчаваше личната му антитютюнева кампания.

— Каква е вероятността да приеме? — попита той.

— Не зная. Докато даваше изявлението си, аз стоях настрани, но съм сигурна, че ме е видяла. Дали ме е познала е друг въпрос. Чудесно ще е, ако се съгласи да ми помогне. Иначе ще се наложи да се оправям без нея.

— Какво мислиш за изявлението й?

— Според мен, Моли беше много убедителна, когато заяви, че онази вечер в къщата е имало и друг човек, но ми се струва, че просто се мъчи да си даде кураж — отвърна Фран. — Разбира се, някои ще й повярват. Възможно е и да иска да породи у хората съмнение. Нямам представа дали ще се съгласи да разговаря с мен.

„Но мога да се надявам“ — мислено добави тя, спомняйки си за разговора с Гюс, докато бързаше по коридора към гримьорната.

Гримьорната Кара постави на раменете й наметало. Фризьорката Бетс облещи очи.

— О, Фран! Със скиорската си шапка ли си спала снощи?

Фран се усмихна.

— Не. Носих я сутринта. Опитайте се да направите някакво чудо.

Докато Кара й слагаше фон дьо тен, а Бетс включваше машата, тя затвори очи и се замисли за встъпителните си думи. „В седем и половина сутринта вратите на затвора «Найънтик» се разтвориха и Моли Карпентър Лаш излезе на свобода. Тя даде следното кратко изявление за пресата.“

Кара и Бетс работеха със скоростта на светлината и няколко минути по-късно Фран бе готова за пред камерата.

— Нов човек съм — потвърди тя, когато се погледна в огледалото. — Пак се справихте.

— Всичко ти е наред, Фран — търпеливо отвърна Кара. — Само дето кожата ти е много светла и се нуждае от акцентиране.

„От акцентиране — помисли си Фран. — Това е последното нещо, което някога съм искала. Винаги съм личала сред другите.“ Най-ниското хлапе в детската градина. Най-ниското хлапе в осми клас. Запъртъкът. Източи се изведнъж първата година в гимназията и достигна приличната височина от метър шейсет и пет.

Кара свали наметалото.

— Изглеждаш страхотно — заяви тя. — Ще ги шашнеш.

Водещи на новините в шест бяха опитният журналист Том Райън и изключително привлекателната Лий Манърс, която по-рано съобщаваше климатичната прогноза. Накрая на емисията, докато изключваха микрофоните си и се изправяха, Райън отбеляза: