Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— За това трябваше, да се погрижи госпожа Бари.

— Госпожа Бари! — Адвокатът усети, че е повишил глас с два децибела. — Какво общо има тя?

— Пак ще работи за мен — отвърна Моли. — Семейството, което се грижеше за къщата, вече го няма. Веднага щом научиха за моето освобождаване, родителите ми са се свързали с госпожа Бари. Тя е дошла да надзирава почистването и е заредила кухнята. Сега пак ще идва веднъж на три дни.

— Но тази жена помогна да те тикнат в затвора!

— Не, тя просто каза истината.

През остатъка от деня, дори когато разговаряше с прокурора за последния си клиент, известен предприемач, обвинен в прегазването на пешеходец, Филип не можеше да се отърси от нарастващите си опасения за това, че Моли е сама в онази къща.

В седем часа вечерта, докато заключваше бюрото си и се колебаеше дали да й се обади, частният му телефон иззвъня. Секретарката му я нямаше. След още няколко иззвънявания любопитството му надделя над първоначалното намерение да остави телефонния секретар да се включи.

Търсеше го Моли.

— Добра новина, Филип. Спомняш ли си, сутринта ти казах, че пред затвора съм видяла Фран Симънс, моя съученичка от гимназията?

— Да. Как си, Моли? Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Филип, утре Фран Симънс ще дойде вкъщи. Иска да разследва смъртта на Гари за „По истински случай“ — предаването, за което работи. Няма ли да е прекрасно, ако по някакво чудо успее да докаже, че онази вечер в къщата е имало и друг човек?

— Стига, Моли. Моля те.

Последва кратко мълчание. Когато отново заговори, гласът й звучеше различно.

— Знаех си, че не бива да очаквам да ме разбереш. Е, няма нищо. Чао.

Филип Матюс сякаш чу изщракването в ухото си. Когато остави слушалката, той си спомни, че преди години един капитан от зелените барети, обвинен в убийството на жена си и децата си, бе сътрудничил на писател, за да докаже, че е невинен. Накрая писателят беше станал негов главен обвинител.

Той се приближи до прозореца. Офисът му се намираше в южната част на манхатънския Батъри Парк и гледаше към Ъпър Бей и Статуята на свободата.

„Ако аз бях твой прокурор, Моли, щях да те обвиня в предумишлено убийство — помисли си адвокатът. — Това предаване ще те унищожи, ако репортерката започне да се рови надълбоко, защото накрая ще открие, че си се отървала прекалено леко. О, Господи, защо просто не признае, че онази вечер е била в ужасен стрес и е изгубила самообладание?“

Беше й трудно да повярва, че най-после си е вкъщи и още по-трудно да осъзнае, че я е нямало пет и половина години. Когато пристигна, Моли изчака автомобилът на Филип да се скрие от поглед, после отвори чантичката си и извади ключа за дома си.

Входната врата беше от красив тъмен махагон с матово стъкло. Щом влезе вътре, тя остави сака си, затвори вратата и по навик натисна с ток резето на пода. После бавно обиколи всички стаи, прокара ръка по облегалката на дивана в дневната, докосна останалия от баба й красив сребърен сервиз за чай в трапезарията, докато в същото време се мъчеше да не мисли за затворническия стол, за тенекиените чинии, за храната с вкус на пепел. Всичко й изглеждаше познато и все пак някак си се чувстваше като натрапница.

Постоя на прага на кабинета, вперила поглед вътре, все още изненадана, че не е точно като преди с махагоновата ламперия, тежките мебели и толкова старателно събираните произведения на изкуството. Светлото канапе и фотьойлите й се струваха прекалено женствени и не на място.

После направи онова, за което мечтаеше от пет и половина години. Качи се в спалнята, съблече се, извади от скрина любимия си мек халат, влезе в банята и завъртя кранчетата на ваната за воден масаж.

Остана в горещата ароматизирана вода, която се пенеше и клокочеше около тялото й, докато отново се почувства чиста. После облекчено въздъхна, когато напрежението от костите и мускулите й започна да я напуска. Свали хавлия от термичната поставка и се уви с нея, като се наслаждаваше на топлината й.

След това спусна завесите и си легна. Затвори очи, заслуша се в настойчивото почукване на дъжда по прозорците и постепенно заспа, като си спомняше всички нощи, през които си бе обещавала, че този миг ще настъпи, че отново ще е сама в собствената си спалня, че ще лежи под пухената завивка, отпуснала глава на меката възглавница.

Събуди се в късния следобед, бързо си облече халата, нахлузи пантофите си и слезе в кухнята. А сега чай и препечени филийки, помисли си тя. Това щеше да й стигне до вечеря.