Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„Поне дневната е в прилично състояние“ — каза си тя, когато включи осветлението и погледна към веселата стая със зелен, тапициран с плюш диван и столове и пъстър персийски килим.

Видът на все още полупразните витрини я изпълни с желание за действие. Фран облече стар пуловер и панталони и се хвана на работа. Ритмичната, заредена с настроение музика й помагаше да преодолее еднообразното изпразване на кашони и подреждане на книги и касети. Най-лесно се справи с кухненските прибори. Те изобщо не бяха много, скептично си помисли тя, което говореше за уменията й на готвачка.

В девет и петнайсет Фран облекчено въздъхна и прибра последните празни кашони в килера. „Нужна е много обич, за да превърнеш къщата в дом“ — доволно си каза тя, докато обикаляше апартамента си, който най-сетне наистина бе заприличал на дом.

Поставените в рамки снимки на майка й, втория й баща и доведените й братя с техните семейства сякаш я приближаваха до тях. „Ще ми липсвате, мили мои“ — помисли си Фран. Да дойде в Ню Йорк за няколко дни, беше едно, но да се премести тук и да знае, че няма да ги вижда често, съвсем друго. Майка й беше оставила Гринидж в миналото си. Изобщо не споменаваше, че някога са живели там и когато повторно се омъжи, настоя Фран да приеме фамилията на втория си баща.

Няма начин, каза си тя.

Доволна от свършеното, Фран реши да вечеря в ресторант, но после се отказа и си изпече сандвич със сирене. Нахрани се на масичката от ковано желязо до кухненския прозорец, от който се разкриваше прекрасен изглед към Ист Ривър.

„Моли прекара първата си нощ у дома след пет и половина години затвор, помисли си тя. Утре ще я помоля да направи списък на хората, с които мога да разговарям, онези, които биха се съгласили да ми разкажат за нея. Но междувременно ще трябва да потърся отговорите на някои въпроси, не всички опиращи до Моли.“

Част от тези въпроси отдавна я измъчваха. Не бяха открити никакви следи от четиристотинте хиляди долара, които баща й бе присвоил от фонда за библиотеката. Тъй като знаеха за склонността му към рисковани сделки, следователите бяха приели, че е изгубил парите на борсата, но след смъртта му не се появиха абсолютно никакви доказателства да е разигравал толкова голяма сума.

„Когато напуснахме Гринидж, аз бях на осемнайсет — помисли си Фран. — Това беше преди четиринайсет години. Но сега пак съм тук и ще се срещна с много от старите си познати, ще разговарям и с много хора в Гринидж за Моли и Гари Лаш.“

Тя се изправи и взе каната с кафе. Докато си наливаше, мислеше за баща си и за онова, което беше сторило с него изкушението да играе на борсата. Спомняше си колко силно желаеше да го приемат в кънтри клуба, да се превърне в един от мъжете, които редовно се срещаха на игрището за голф.

Глождеха я неканени подозрения. Като се имаше предвид неуспехът на следователите да открият каквито и да е следи от присвоената сума, съмненията бяха естествени. „Дали някой от Гринидж не му е подхвърлил фалшива борсова информация и е присвоил онези четиристотин хиляди, които татко толкова глупаво е «заел» от фонда, след което ги е инвестирал успешно някъде, а той е останал с пръст в устата?“

— Защо не позвъниш на Моли?

Джена Уайтхол гледаше към съпруга си, който седеше на масата срещу нея. Облечена в удобна широка копринена риза и черни панталони, тя изглеждаше невероятно привлекателна, впечатление, подсилвано от лъскавата й кестенява коса и кафяви очи. След като се прибра вкъщи в шест часа, тя провери секретаря си. Нямаше нищо от Моли.

— Кал — мъчейки се да скрие раздразнението си, отвърна Джена, — знаеш, че оставих съобщение на телефонния й секретар. Ако искаше компания, щеше да ми се обади. Очевидно тази вечер предпочита да остане сама.

— И все пак не разбирам защо се е върнала в онази къща — рече той. — Искам да кажа, нима може да влезе в кабинета, без да си помисли за вечерта на убийството, без да си спомни как е взела статуетката и е разбила черепа на бедния Гари? Дори самата мисъл би ме ужасила.

— Кал, вече те помолих да не споменаваш за това. Моли ми е най-добрата приятелка и аз я обичам. Тя не си спомня нищо за смъртта на Гари.

— Така твърди тя.

— И аз й вярвам. След като вече си е вкъщи, възнамерявам да съм с нея винаги, когато поиска. А когато не ме иска, ще уважа желанието й. Разбираш ли?

— Много си сладка, когато си бясна и се мъчиш да не го проявяваш, Джен. Излей си яда. Ще се почувстваш по-добре.