Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Калвин Уайтхол бутна стола си назад и се приближи към нея. Той беше едър, широкоплещест мъж на около четирийсет и пет години. Рижата му коса оплешивяваше. Гъстите вежди над леденосините очи подсилваха властното му изражение.

Нищо в присъствието и поведението на Кал не загатваше за скромния му произход. Беше положил много усилия, за да се дистанцира от евтината двуфамилна къща в Едмира, Ню Йорк, в която бе израснал.

Стипендията в „Йейл“ и способността му бързо да усвои маниерите на по-богатите си съученици му бяха помогнали да направи забележителна кариера в деловия свят. Често се шегуваше, че единственото ценно нещо, което получил от родителите си, било името — поне то звучало достолепно.

И след всички тези години, вече собственик на разкошно обзаведена къща с дванайсет стаи в Гринидж, Кал водеше живота, за който бе мечтал още в малката спартанска спалня, негово убежище от родителите му, прекарващи вечерите си в наливане с евтино вино и кавги. Когато свадите им ставаха прекалено шумни или се стигаше до бой, съседите викаха полиция. Кал започна да се ужасява от воя на полицейска сирена, свикна с презрението в очите на съседите, с подигравките на съучениците си и с подмятанията за калпавите му родители.

Той беше много умен, достатъчно умен, за да съзнава, че единственият начин да се измъкне от там е образованието и действително, учителите му скоро разбраха, че е надарен с почти гениален интелект. В онази спалня с хлътнал под, олющени стени и слаба крушка на тавана Кал учеше и ненаситно четеше, като се съсредоточаваше особено върху възможностите и бъдещето на компютрите.

На двайсет и четири годишна възраст, след като получи магистърска степен по бизнес администрация, постъпи на работа в перспективна компютърна компания. На трийсет, малко след преместването си в Гринидж, успя да изтръгне управлението й от ръцете на несведущия собственик. Така получи първата си възможност да играе на котка и мишка, да мъчи жертвата си, като в същото време знае, че накрая със сигурност ще спечели. Удоволствието да убива уталожваше стаения в душата му гняв към бащиния тормоз и необходимостта да се подмазва на шефовете си.

Няколко години по-късно продаде компанията за цяло състояние и сега умело ръководеше безбройните си делови предприятия.

Нямаше деца и благославяше Господ, че вместо да се побърка на тази тема като Моли Лаш, Джена посвещаваше неизчерпаемата си енергия на своята адвокатска практика в Манхатън. Тя също участваше в плана му. По пътя към завладяването на Гринидж. Избра я внимателно — поразително красива, интелигентна млада жена от добро семейство с ограничени финансови възможности. Отлично разбираше, че животът, който можеше да й осигури, неудържимо я привлича. Също като него, и тя обожаваше властта.

А той обожаваше да си играе и с нея. Сега Кал великодушно й се усмихна и я погали по косата.

— Извинявай — разкаяно каза той. — Просто ми се струва, че Моли ще ти се зарадва, макар и да не ти е позвънила. За нея е цяло изпитание да се прибере в онази пуста къща. Трябва да се чувства ужасно самотна. В затвора постоянно е имала компания, въпреки че тази компания не й е допадала.

Джена отблъсна ръката на съпруга си.

— Престани. Знаеш, че мразя да ми рошиш косата. — После рязко прибави: — Утре имам заседание и трябва да се приготвя.

— Винаги се подготвяй. Това е то добрият адвокат. Не ме попита за днешните ни заседания.

Кал беше председател на директорския борд на болницата „Лаш“ и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

— Все още не е съвсем сигурно — доволно усмихнат продължи той. — „Америкън Нашънъл Иншуърънс“ също искат онези здравноосигурителни фондове, но ние ще успеем да ги пипнем. И тогава ще сме най-силни в целите Източни щати.

Тя изгледа съпруга си с неохотно възхищение.

— Винаги получаваш каквото поискаш, нали?

Кал кимна.

— Имам и теб, нали?

Джена натисна бутона под масата, за да повика прислужницата.

— Да — тихо отвърна тя. — Предполагам, че си прав.

„Движението по 1–95 започва да става типично за Калифорния“ — помисли си Фран, проточила шия в търсене на възможност да се престрои в друго платно. Съжаляваше, че не е минала по Мерит Паркуей. Караваната пред нея издаваше толкова мощен грохот, че сякаш имаше бомбардировка, но се движеше с петнайсет километра под ограничението на скоростта, което правеше пътуването зад него двойно по-неприятно.

През нощта облаците се бяха разнесли и както неангажиращо се бе изразил говорителят по Си Би Ес: „Днес ту ще е слънчево, ту облачно с вероятност от превалявания.“